Все още ли си спомняш онази болка от това, че любовта си отиде?! Все още ли се страхуваш от това, че може да я изпиташ отново?!
И аз си я спомням!
И аз се страхувам!
Все още...
Но съм готова да понеса същата болка, защото любовта преди нея беше красива!
Сега е красива само обичта ми!
И отново сърцето ми е като някакво кълбо от топлина и нежност. И с всеки изминал ден става все по-голямо. То е като някаква сфера от слънчеви прашинки и огрява душата ми. И тя се чувства свободна и щастлива като едно неясно, безмерно видение.
Не разбирам как това кълбо се побира около сърцето ми?! Там няма толкова много място?!, а го виждам и го усещам - светло, топло и прашинесто кълбо, като звезден прах посипан от вълшебна пръчица на фея.
Странно, имам усещането, че всеки вижда това кълбо обич, което е обвило сърцето ми. Сякаш гръдта ми се е отворила и се вижда как пулсира сърцето ми, как след всеки удар се разпръскват безброй прашинки от обич. А кълбото става все по-голямо, и все по-плътно, като при сгъстяването на космически прах, когато се заражда нова звезда.
Сигурно сега се заражда моята любов?!
Какво ще се случи след това?
Дали любовта ми ще се превърне в една студена, безжизнена планета?
Дали ще просъществува като едно огромно, изгарящо Слънце, докато се саморазруши от топлината и центробежната си сила?
Или ще даде живот?
Имам нужда да подаря това светещо кълбо. Не на когото й да било!
Искам да ти го подаря на Теб!
Ти можеш да ми помогнеш да го спасим от изстиване, от саморазрушаване и то да даде живот. Един нов живот - за Теб, за Мен.
Да даде живот на още едно светещо, прашинесто кълбо около твоето сърце. За да почувстваш и ти тази нежна топлина, която ме обгръща. Която ме кара да се чувствам готова да понеса онази болка, за която си спомняме. Която ме кара да превъзмогна страха, който е по-страшен от самата болка! Която ме прави способна да виждам това нежно кълбо от слънчеви прашинки.



Може да съм кучка, ама вярна!