|
Болката.
Остра.
Остра остра остра остра остра остра ОСТРА.
Боде, сякаш забиват пирони в съцето ти. Пирон след пирон след пирон. В главата ти блъскат хиляди мисли и НИЩО не ти позволява да забравиш. Не и сега, не и скоро. И въпросите не спират да идват. Крещи ти се, не ти се приказва, а няма на кого, няма и начин. Аха да тръгнат и сълзите, но ги спираш. Не се плаче, нали така те научиха!?! И след като не се плаче, мълчиш, стискаш зъби и се давиш в едничката надежда всичко това все пак да СПРЕ.
После болката става режеща. Бързо или бавно, реже малки парченца от теб. Едно след друго. Едно след друго. Трион сякаш се впива в душата ти и оставя грозни белези. Те никога няма да се заличат, а и ти не го искаш. Искаш да си ги имаш, да си ги пазиш, да си ги гледаш и припомняш, сякаш са най-голямото ти богатство.
После болката става тъпа. Спира да боде, спира да реже, но започва да боли. Някъде дълбоко, вътре в теб, но непрестанно. Дори, когато се будиш нощем, облян в пот от ужасни кошмари, че може би никога не сте се обичали. Дори, когато ядеш, спиш, работиш, пикаеш, любиш или просто живееш. Някакси и това трябва да правиш, нали - защото животът продължавал?! Хах.
Всичко това - резултат от една единствена дума. Думата сбогом.
|
Любов ли?
