Ами на мен ми седят на бюрото в къщи. Запазил съм ги, за да се сещам колко са преходни чувствата и как не може да се изтърка с ножче хубавото, което се е случвало. Лесно е да се лепят етикети, да не изрбоявам... Същите тези етикети някога са те карали да си щастлив, дори за кратко. Ако и те си спомнят само горчивото от мен, нямаше да има смисъл изобщо да съм живял, вероятно. Много от нещата, които са ми подарявали, съм ги връщал или са си ги взимали. И се оказва, че винаги има по нещо забравено, което да напомня за хубавото време. Най-се гордея с една ютия, моя възраст, която седи под кревата, защото не си я пожелаха. А на бюрото няма място. Винаги ми става от начало тъжно, когато си ги гледам. Как хората не си стигаме никога поне на 90% И екслузивно започваме да се мразим. Поне докато отмине вълната от объркани чувства и вакуумът, който несъмнено се получава при разделите.
Много обширен го давам. Стана ясно за какво говоря и се надявам да съм ти отговорил по темата.
Успех от мен!