|
Любовта е като да хванеш рибка с толи ръце. Ако стискаш здраво, няма проблем. Изпуснеш ли я - само кървави драскотини.
Гледам и не вярвам на очите си. Писмо, приятели и съседи. На хартия. Все едно откъснато от ученическа тетрадка. Няма плик и изглежда чернова. От там разбирам, че съм много чувствителен. Не си вдигам телефоните, но ВИНАГИ може да ме успокоят. Стига да поискам, разбира се. Чета, че не е нужно да се правя на "прекалено весел и забавен, когато не ми е до това". Загризмам си ноктите и спомените сами нахлуват. Дървото, което ми посади на вилата, скандалите относно това как да направя интерниора на апартамента, плановете за общ бизнес. Потръсквам глава и се чудя дали изобщо на мен се е случвало преди 2 години. После нахлува болката. Излъганото доверие, ужасните нощи в които гледам намалената почти докрай лампа и сълзите от безсилие. Спорадичните ми връзки и уплахата, че може да я срещна някъде из София. Само Христос е възкресявал мъртвите. Никъде не пише, че някой е възкресявал любов. Поглеждам вътре в себе си и не откривам нищо. Абсолютно нищо. Някакъв призрак, който е възседнал вятъра. Кой знае защо, писмото е написано с червен химикал. Гледам така познатият почерк и се чудя да се смея ли или да... се смея. Сълзите отдавна са пресъхнали. Нещата отдавна са преживяни. Чудното писмо завършва с много телефони и "НЯМА ДА ПРЕСТАНА ДА МИСЛЯ ЗА ТЕБ". "С много обич..." Е, това ме разби. Спомням си теорията й, че човек не може да бъде моногамен и ми става весело. Мекият начин да кажеш, че една пишка просто не ти стига. Не и за да направиш стандартният лимит от поне 30 други. Бива. Не съм чувал на някоя дама да й се е изтъркала. Представям си Ромео и Жулиета, как търкат усилено епидермиси с приятелчета (както беше писал не чак толкова любимият ми съученик Карбовски), точно след диалога на терасата. Някак не ми се връзва. Може пък Сашето да е просто старомоден. Някога правех секс, както да дишам. Не ми правеше особено впечатление точно с коя съм, какво й причинявам etc. Бяхме на по 16-17 години и това си беше в реда на нещата. Когато наистина се влюбих за първи път и любовта ми се върна с годежен пръстен след едно море, започнах да се замислям. И да уважавам чувствата на хората. Не може да се случи на никого, ако не изпита болката, унижението и разочарованието. 4 години съвместен живот, 2 години раздяла и едно писмо трябва да заглуши всичко? "НЯМА ДА ПРЕСТАНА ДА МИСЛЯ ЗА ТЕБ". Мухахахаха. Седи до мен. Галя косите й и не усещам нищо. Отказва да пие алкохол и в очите й леко се чете страх. Как ще реагирам? Нормално. Предлагам й да остане у нас и тя отказва. Просто исках отново да усетя какво е да е при мен, но и аз бързо се отказвам. Кефи се на новото си телефонче, което приятелят й е подарил. Не го казва директно, но пък и аз паса трева само на Заговезни. Става ми мъчно за този тип, който съм виждал 3-4 пъти. Веднага правя анонс какво ще ми се случи, ако затъпея достатъчно, че да се съберем отново. Чувам, че съм "малък гальовник". Неизвестно защо, в разказа пича беше толкова самотен, че се увиваше в змията. Напушва ме смях и се оправдавам с водката. Аз съм 87 килограма и кой знае какво е предизвикало "литературните" й забежки. Сега седя и гледам листа хартия. В лудницата по писмото, чета, че съм "Голямото Пиле". Тя е Алиса и е уплашена, като "Белият Заек" и се терзае, дали "сме от една Вселена". Ако не беше толкова сериозно, щях да се търкалям по пода от смях. Творческите напъни понякога могат само да ти запушат тоалетната.
Тъжно, тъжно, приятели и съседи. С времето всеки привиква на гадостите, които ни поднася живота. Когато си в кенеф, кафявият цвят започва да не ти прави впечатление. Това не го е писал Карбовски и за това не е в кавички. Гледах един филм за мумиите по Discovery. След нас остава само някаква озъбена сянка, лишена от чувства, емоции и е просто торба с лайна. За това уважавам някакви_си_там_принципи. В крайна сметка, това ни прави хора. Сещам се за Холандската, която сега е с някакъв 54 годишен скапаняк. Пиене, свирки, пиене. Невероятен начин да си изживееш годините. Но кой съм аз, да съдя хората? Черногледец храбър. "Мълък гальовник". Гледам в огледалото и всичко ми е размазано. Нали лайната са част от живота? Пляк, пляк... шляпаме...
Блажени вярващите. Дървото доста е пораснало. Това е още едно напомняне от къде сме тръгнали и къде отиваме. Нищо не е такова, каквото изглежда.
Без патетизъм,
1.44
|
"Мълък гальовник"
