Да ценя и да се радвам на хората около мен? Тези, които ценях ги няма вече. Тези, които са около мен сега, не заслужават внимание до стакава степен, че да ги ценя.

Имай предвид, колкото и ведър човек да изглеждам и в действителност, и тук в клубовете, аз НЕ СЪМ щастлив човек. Никога досега не съм бил, за вбъдеще не знам. Материално винаги съм бил осигурен, но пък аз не свързвам щастливите и хубави неща в живота на човек с това. Може би само за едно нещо мога да кажа, че е хубаво в моя живот, с ръка на сърцето - това са родителите ми, които тази година празнуват 31 години брак.

Има песимизъм у мен, но не тотален. При това, този песимизъм при мен е равнопоставен с реализма.
Затова за много неща вече не ми пука. Даже спрямо някои съм абсолютно безразличен... щото и да се кося, накрая знам че пак ме чака оная комбинация от три пръста, с преобладаващ среден. В някои случаи дори ми влиза злобно отзад. И да се ядосвам - все тая.

И какво общо има това, че ме харесваш, с това, че лъха песимизъм от мен?
Като мислех положително, по-отрицателни неща не можеха да ме споходят. Каквито не пожелавам на никой като преживявания, дори на най-лошия си враг (дето нямам такъв). Защото мачкат и сдухват. Стъпкват те. Поне ти идва акъла и имаш някакво съзнание... ама кво от това. Идва ти акъла, за да разбереш, че си едно обикновено и просто нищо.
Имаше една приказка: "Що ме не роди мамо тъп, та да съм щастлив?". Много често ми се е случвало да се питам същото.

ПП - Това, последното изречение - има няколко причини да напиша този цитат... ама както и да е. В това мнение сигурно забеляза, че не засягам само жените, откъдето тръгна дискусията... а много неща.
Мога още много да ти говоря за произхода на лъхащия от мен песимизъм, но нямам желание сега... много е дълго за писане.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите