Една година. Една година в дупка, лутайки се с разни случайни гаджета, мислейки все за нея. А тя ме обичаше само като приятел. Побърквах се, исках я, исках да съм с нея, но уви. Бях малък и зелен...

Всичко това минава обаче. С времето - то лекува. Любовта ми към нея не умря - жива си е. Но е просто в състояние 'неосъществима'.
Тя обаче поне ми е истински приятел, нито ме излъга като ми го каза, нито се е възползвала от това, че бях влюбен в нея.

Но има едно важно условие, за да успееш да свикнеш с подобна мисъл - да можеш да приемаш ВСИЧКО в живота, колкото и да тежи.
Както казват в спорта - като печелиш, трябва да можеш и да губиш. Иначе потъваш в емоционална дупка.
А за да успееш да приемаш ВСИЧКО в живота - той трябва да те е шибнал оттук-оттам. Иначе, колкото и да говорят някои хора, че са осъзнати личности, всъщност са абсолютно неосъзнали се, хвърчащи в небето.
И като им се случи случката, изпадат в депресии...

Уф... айде да спра дотук, че в много дълбоки размисли изпаднах...

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите