Била съм в твоята ситуация. Бях влюбена като побъркана в един мой приятел за 3 години, а той се правеше че не забелязва. И до ден днешен това е най-красивото чувство, което съм изпитвала към някой. И не съжалявам, че се случи - поне знам че съм способна да изпитвам нещо толоква.... ми не знам как да го опиша. Най-голямата ми мъка не беше, че не ми дава любовта си, а че аз не мога да му дам мойта, защото тя нищо не значи за него. Сега като го пиша звучи като във венецуелска сага - сълзливо малко. Обаче за мен си беше истинско. И още как... И най-накрая реших че не мога да се мъча повече и го поканих на един разговор и му казах, че съм влюбена в него. Не че се надявах да ми отоговри - много пъти му бях показала какво чувствам и знаех, че не ми отговаря. Просто исках да сложа край. И го сложих. Тоя разговор ми помогна - той ми уби надеждата че някога някак си...
После жалих 5-6 месеца и накрая започнах да се радвам на живота и вече не мислех за него. Отдъхнах си от тая агония. Само че не съм се влюбвала вече така оттогава.
Не знам какво ще се случи в твоята ситуация - дано развръзката е по-щастлива. Аз винаги съветвам моите приятелки ако попаднат в подобна ситуация да изяснят нещата възможно най-бързо. Но не знам какъва е твоя случай - може би вече имаш яснота, но въпреки това храниш някакви надежди. Моя съвет е - не влагай твърде много време в това. Само се тормозиш и изразходваш емоционално.