|
Вторник рано сутринта. Още е тъмно. Магистрала Тракия. Наложи се да закарам един приятел до Пловдив и сега се връщам обратно към София. Пълнолуние. Търкялам се по почти безлюдната магистрала. Пътувам сам в колата. Сам с мислите си, сам дори със самотата. Въртя си една и съща песен - Малина "Само миг". По принцип не си падам по чалга, но тази песен е найстина хубава.
Почти нищичко от самия път не си спомням. Помня само песента, светлината от арматурното табло, очертанията на дърветата край пътя, лунната светлина и онези мисли, които изтекоха в ума ми, като песъчинки в шепата, които не можех да задържа, разгледам и осмисля...
Трябваше да се придвижа възможно най-бързо, за да имам време да поспя поне два часа. Въпреки това се стараех да не прекалявам с високите скорости, пък и колата не беше моя. Взех разтоянието за около час и полувина, но имам чувството, че съм пътувал много повече. Струваше ми се, че пътя няма край...завой след завой ....мисъл след мисъл ...
За да оправдая присъствието на тази тема тук, ще поясня, че мислите ми бяха свързано именно с любовта. Любовта ми към едно момиче. Момиче, което обичам много. Единственото смислено нещо в живота ми. Единствената причина да искам да живея и да се боря. Източникът на силите и на усмивката ми. Най-нежното и красиво създание. Момичето, което ми показа, че на този свят има любов. Момичето от чиято любов не се отказах. Момичето, заради което съм готов да жертвам всичко, което има значение за мен. Момичето, чието сърце нежно галя, чийто очи сънувах всяка нощ.
Усещах нечие присъствие. За момент отместих поглед от пътя и го отправих към седалката до мен. Беше празна. Бърз поглед в панорамното огледало потвърди, че и на задната нямаше никой. Отново се вторачих в осветеното от фаровете пътно платно. Прекъснатата ивица, разделяща платната ми изглеждаше странна. Толкова бързо хвърчяха лентичките. Незнам защо, но намалих драстично скороста и се вгледах внимателно в тази прекъсната ивица. Вече бавно се редуваха бялата лентичка, а след това пространството преди следващата ...после пак бяла лентичка и така до безкрай. Каква ирония. Тази лента e като любовта. Ако любовта е парченцето бяла лентичка, то какво ли представлява мястото между нея и следващата. Болката? Самотата? Във връзката също се редуват ....радостта и щастието ...с болката, тъгата, страданието и самотата. Слънчеви дни - дъждовни дни. Ако обичаме истински - преодоляваме празното пространство. Ако ли не - сменяме платното.
Карах известно време бавно за да мога да следя прекъснатата ивица. Стана ми тъжно. Настъпих педала на газта, за да се върна на предишната скорост. Лентичките отново запрепускаха в погледа ми, достатъчно бързо за да не мога вече да ги следя и да забелязвам разстоянието между тях ....да не виждам болката ..празнината...
Отново преместих погледа си към съседната седалка. Все така празна.. Така ми се искаше в този момент на тази седалка да е момичето, което толкова обичам. Тя така ми липсваше. Почти я виждах там. Виждах я как се е свила на седалката и спи, а луната осветява нежното й лице. Исках да протегна ръка и нежно да я погаля. Исках да спра колата, да я целуна, да й кажа колко много я обичам, да й кажа, че тя е най-прекрасното и най-истинското нещо в живота ми, че тя е смисъла на моя живот.... Тя си спеше и лекичко се усмихваше в съня си ....щастлива ....сякаш чуваше мислите ми..
Погледнах към мобилния телефон с надеждата да получа красиво послание от нея. Едно "мисля за теб" щеше да ме даде крила да полетя...
Отново се вторачих в платното. В последния момент видях някакъв разклон. Може би само миг ме делеше от "гушването" на скапаното островче. Ето ...миг невнимание и щях да съм доста по-близо до луната... А не е ли същото в любовта? Бързаме да вземем всичко и да опитаме всичко от нея.. бързаме ...унесени и опиянени от нея ....миг невнимание ....и всичко може да се разбие ...
Спрях шибаната кола. Излязох от нея и изритах вратата. Седнах на предния капак и покрих лицето си с ръце. Незнам дали се разплаках или просто стоях така десетина минути. Какво правех? Бързах за някъде ...за къде бързам мамка му. В мислите ми отново изплува лицето на моето момиче. Усмихнах й се, качих се в колата ...завъртях бързо ключа...трак трак...тишина. Не запали. Това се повтори още няколко пъти. Погледнах навън. Бях в средата на нищото. Колата не палеше. Не и от първия път. Но не се отказах. Отпуснах се на седалката, представих си онези красиви очи, усмихнах се ....завъртях ключа....шумът на двигателя ме успокои. Бавничко отпуснах съединителя... потеглих плавно. По-добре да стигна късно, отколкото изобщо да не стигна.
Карах си кротко и гледах първите лъчи на слънцето... Вече виждах все още спящия град. А изгрева освети усмивката ми. Усмихвах се. Усмихвах се, защото пред мен, на пътя....имаше една дълга, права и сякаш току-що боядисана и чиста лента. Непрекъсната лента.
Аз не бях сменял платното!
Любовта е едно дълго пътуване. Единственото пътуване, до чийто край не трябва да бързаме да стигнем. На места пътя е хубав и се пътува приятно. Заобикалящата ни гледка е невероятно красива. Ако пътуваме бавничко, ще можем да й се насладим.
Другаде пътят е ужасен и труден. Пълно с камачета и дупки. Наоколо има само изсъхнали дървета.
Те просто се редуват ....като дните ....днес има слънце ....утре облаци ....
Ако и ти, който четеш това, не си сменил платното, значи си най-щастливия човек на тази земя. Имаш нещо, което никой не може да ти отнеме. Имаш любовта.
Ако и ти, който четеш това, не си спрял, независимо, че участъка от пътя по който преминаваш в момента, е ужасен, значи си най-мъдрия човек на тази земя. Имаш нещо, което никой не ще ти отнеме. Имаш душа.
Ако и ти, който четеш това, не си се отказал да опитваш да запалиш, след като не си успял от първия път, значи имаш нещо, което никой не може да ти отнеме. Имаш сърце.
Ако това си ти, любимо момиче, ако не си спряла да вярваш в любовта. Значи имаш нещо, което никой не може да ти отнеме. Имаш мен.
----------------------
Асен Христов
19г. София
28.05.2002г.
a_hristov@abv.bg
----------------------
 Едно сърце, една душа, един живот, една съдба, една любов, една борба. Редактирано от !!Asen_X на 29.05.02 03:05.
|
Размисли... Някъде там по пътя..
