|
... В душата й зазвуча песен, не думи, дори не оределен звук, а онези бликнали трели на кипнала пролет,
на литнала надежда, на онзи безспирен поток, въртящ се и
бълбукащ като ромона на планинско поточе ....
Отново чувстваше, че живее с онази жажда, породена от дългият път на мълчанието, усещаше тласъците на напиращото във вените си ... И не можеше да спре, сякяш от това зависеше всичко. Зовът на младата й кръв биеше в ушите й и заглушаваше монотонния напев на разума ...
...ТОЙ беше там, мамеше я към непознатото и ТЯ следваше невидимото му, но осезаемо и завладяващо мъжко присъсвие, без страх, но и без надежда, с онази дръзка покорност, така присъща на женското й начало ....
Държеше в дланите си пъпката на още неразцъфналото, топлеше я с дъха си и чуваше собствения си смях , увличащ я в дълбоките дебри на извечното...
...Беше като бисерен смях в дълбока гора, като сладостен грях в църковна тъма...
ТЯ чакаше зовът му, не искаше да назове името му, да свали маската му, за да не изчезне чудното видение, за да не отлети в небитието, там от където се беше появил....
... А ТОЙ
... Той беше като морският бриз, увличаше я да играе с вълните, да се разтопи в морската пяна и да се разпадне в милиони лунни отблясъци, да се остави в ръцете му и да забрави ... Да забрави коя е, да се отпусне в топлото лоно на мечтите и да разпери замръзналите си от зимния мраз крилца
 Редактирано от !!SUNSHlNE на 09.05.02 13:39.
|
миг безвремие
