|
Преди броени дни видях един от мъжете, които съм обичала... Отминах го, без да му кажа нищо. Защото това е единствената любов, за която не съжалявам...че нямах...
В най-красивите си тинейджърски години срещнах своята втора половина. В лицето на едно вечно усмихнато и много амбициозно момиче. С огнена кръв и прекрасни очи. С огромно сърце. Приятелство е много слаба дума, за да се дефинира нашата близост. Ние се допълвахме като двете части на отчупена по средата монета... Тя беше страстта, аз бях разума... Тя беше лудостта, аз бях съвестта ...Тя крадеше от живота всеки миг с усмивката на циганско дете, а аз се наслаждавах на красотата, която разпръскваше. Обичаше мъжете. Аз все още не ги познавах. И те я обичаха. А мен не ме забелязваха. Бяхме щастливи заедно и със споделеното, и с премълчаното.
Тя се влюби до полуда. В момче, което аз познавах от преди. Нейната страст беше безкрайна. А упоритостта й, когато решеше, че иска да притежава някого, беше неумолима като смъртта.
Момчето беше ... уникален интелект. Двамата с него се уважавахме взаимно като постоянно дебнещи се достойни противници. Имахме еднакви сфери на интереси, често спорехме и най-важното - не успявахме да спечелим надмощие един над друг - игра на равностойни умове. Предизвиквахме се постоянно на бойното поле на интелекта и удоволствието от борбата ни караше да не търсим победа, а продължение...
Тя го спечели, разбира се. Тя беше стихия, природно бедствие, на което никой мъж не може да устои. Бях щастлива, че тя е щастлива. От време на време излизахме тримата, но в повечето случаи странях от тях ... струваше ми се чисто воайорство да наблюдавам отблизо такава любов. Проклятието ми е, че не мога да не анализирам, претеглям и оценявам ... Той не я обичаше. На пръв поглед, всичко беше цветя, рози и гюлова вода, както казваше баба ми. Нейният интелект обаче не го предизвикваше. Тя беше като мека глина в ръцете му - опитна в чувствата си, но неспособна да кръстоса ум. Не, че не беше умна, напротив ... но й липсваше бързината, смелостта и точността на поразяване...Беше го запленила физически...неустоима беше. Но беше му се предложила твърде лесно...
Нямаше смисъл да й казвам каквото и да е. Лудостта не може да бъде спряна, тя трябва да се изживее напълно. Затова започнах да ги избягвам, иначе не можех да остана вярна на приятелството ни. А и той достатъчно добре успяваше да прикрие пред нея отегчението си. Тя беше щастлива. Това беше важно за мен.
И тогава той започна да ме търси. Настояваше пред нея и аз да идвам на срещите. Когато започнах да си измислям поводи да не идвам, той я караше да ме "изненадва", дори да ме лъже...А тя не разбираше...И аз не разбирах...
В един момент, пелената падна от очите ми...Той предпочиташе мен. Искаше мен. Но, разбира се, не се отказваше от нея, преди аз да се съглася да я заместя...Стигаше до там, че когато се виждахме тримата, той започваше нашите интелектуални игри, като съзнателно я поставяше в невъзможност да се надпреварва с нас... Унижаваше я. А тя продължаваше да го обича.
Обичах го. Още потрепервам от спомена за мига, когато осъзнах, че съм влюбена в него. Чувствах се ужасно нещастна и в същото време летях в небесата, защото знаех, че и той ме желае. Поболях се...В буквалния смисъл на думата се разболях, разкъсвана от желанието да се насладя на любовта, към която се стремеше всяка частица от тялото и душата ми, и от обичта, която изпитвах към нея. Знаех колко много означаваше за нея той. Не много, всичко.
Той продължаваше да ме търси. Постоянството му беше уникално, методите му на убеждение - неустоими. Тя продължаваше да ме търси - имаше нужда да излее пред някого щастието, преливащо от душата й.
Аз ги обичах и двамата. И страдах неимоверно. Ревнувах, разбира се... Ревността ми беше неистова, отвъд границата на поносимостта. Мъчително беше да съм на едно дихание разстояние от живата вода, и да оставам мъртва... Жадувах да събудя жената в себе си и да му я даря. Независимо, че той не заслужаваше нито една от двете ни. Ужасно беше да виждам, как тя получава целувките, които той зад гърба й посвещаваше на мен.
Беше кошмарно.
Обичах и мразех едновременно двете най-скъпи ми на сърцето същества.
Любовта е многолика и невероятно жестока.
|
Янус...лицата на любовта...
