|
Отец Августин се загледа в тъмнината навън. Кога ли ще завали? Това време го подтискаше. Беше задушно и мрачно. Толкова мрачно, че дните и нощите му се сливаха. Прекръсти се разсеяно (никога на бе вярвал в Бога), потътри се към леглото си и се отпусна в бодливата прегръдка на мислите си.
Беше се унесъл, когато на вратата се почука припряно. Той се отърси от вцепенението си и за миг болезнена досада изкриви лицето му. По пътя до вратата си придаде смирено, но делово изражение.
- Да?
- Отче, простете, че нарушавам уединението Ви, но ... една дама долу настоява да я приемете незабавно.
По това време! Тук! Зави му се свят и не разбра как е стигнал до приемната. Тя беше!
- Господи, Доминик, какво правите тук?
- Адриян, трябва да говоря с Вас! Нуждая се от вашата помощ!
Така и не свикна да го нарича с новото му име. Той се опита да се съсредоточи.
- Разбирам. Заповядайте в кабинета ми. Нареди да не ги безспокоят и я поведе.
Колко време беше минало откакто тя се появи в живота му и го опустоши! След това се бе лутал дълго в търсене на нов смисъл. Опита се да намери утешение в божията любов. Сега си спомняше за тази надежда с ирония. Бе търсил и смъртта ... после разбра, че е мъртъв. Примири се. Започна да запълва времето с това да прикрива празнотата си. Бавно и с педантизъм си изгради привидно нормален живот. И сега тя отново се появява, за да разруши всичко. Нямаше право!
Седнаха. Не се беше променила. Поне не външно. След толкова години беше все така вълшебна ... със синьо-черната си коса и прозрачната си кожа. Задъха се. Тя е виновна – облякла се е като курва ... тази рубинена рокля откриваше гърдите и до ... Вече усещаше кръвта в слепоочията. Какво става?! Досега се бе мислил за мъртъв. Олюля се за миг над бездната на това опиянение, но направи усилие и се задържа.
- Кажете, Доминик, какво Ви води в нашата скромна Божия обител?
Тя се стресна, но после се опомни и започна. Срещнала го на лова, организиран от техни общи приятели. Привличал я със своята странност, влюбила се в него до налудност. Известно време били щастливи, но след това се появили пристъпите. Изчезвал. Намирали го в някой вертеп, полумъртъв от опиума. Друг път крещял, хвърлял предмети по нея, наричал я измамница, убийца ... Последната нощ пак обезумял, хванал я за косата и помел мебелите с нея, започнал да я души. Тя се уплашила и го ударила с една мраморна статуетка. Сега лежал там в локва кръв. Утре сигурно ще я потърсят. Трябва да замине. Нуждае се от пари и пропуск за някой от заминаващите кораби.
Докато разказваше се задъха. Той усети миризмата и. Онази миризма на дъжд, на мокра трева ... Сега или никога.
- Аз ще ви помогна, Доминик, но при едно условие. Знаете моите чувства към Вас. Искам да прекарате нощта с мен. Сам се удиви на спокойствието, с което го произнесе и я погледна в очите без да трепне. Лицето и се изопна и придоби зъл вид.
- Как смеете да ме оскърбявате! Никога не съм предполагала, че наглостта Ви ще стигне до там. Долно извратено старче! Послушниците не са ли достатъчни, за да задоволят похотта Ви?
Любовта му я оскърбява ... извратено старче ... послушници ... Какво говореше тя?! Причерня му ...
На сутринта ги намериха на пода. Тя лежеше ледена, посиняла, със следи по шията, а рубинената и рокля беше цялата в сперма. Той беше коленичил вцепенен до трупа, гледаше в една точка и тихо скимтеше.
Мога да те почувствам в тълпатa ...
|
Вечната любов ...