|
|
| Тема |
 Ода на Радостта |
|
| Автор |
medusa (Мамино Меде) |
|
| Публикувано | 04.02.02 10:47 |
|
|
|
Пловдив… Ден. Вървя без никакви мисли в главата. Загубила съм паметта си заради теб. За да бъда чиста и попиваща всяка минута. Вървим с часове, а аз знам само едно – трябва да те държа за ръка, само това... Joy…
Пловдив... Вечер. Лежа, а ти белиш картофи срещу мен. Мога с часове да гледам с възхищение как с обиграността на художник боядисваш картофите с ножа в млечножълто. Навиваш обелките на спирали, а аз си спомних как, като бях малка, “белех” цветните си моливи и пазех обелките в една кутия, защото бяха прекалено красиви, за да бъдат изхвърлени. Да донеса ли кутия за картофените обелки? Не. Нека ги изхвърлим в чест на трудът ти да обелиш картофите за мен. А и аз вече не пазя обелките от моливите… Joy…
Пловдив… Следобяд. Ти си в кухнята, а аз мириша топлият вечерно-пролетен син въздух. Време е да тръгвам… През премрежените си очи виждам как по миглите ми са полепнали слънчеви звезди – отражение на залязващото слънце. “Виж ме пак…”, връщам отново и отново тази песен. Лека и спокойна е, като следобедът. Под прозореца някакъв мъж неделно поправя колата си. Избягал е от жена си и се е спасил под колата. Мъжете често правят това. А жените им се правят, че не го забелязват, защото и на тях тъй им е удобно. Всъщност опитват да избягат от себе си, защото всички мисли за това колко скапан е животът им са само и единствено в главите им. Почесва се и гледа гумата с мислителски израз на лицето. За малко го няма. За малко се превръща в амортисьори, джанти и омазани с масло резервни части за автомобил. За малко е забравил къде е и е избягал от себе си. А аз, аз мириша вечерният въздух и няма от какво и от кого да бягам. Тук съм добре. В себе си, при теб… И ще остана тъй завинаги.
Идваш и връщаш песента. Знаеш, че нея слушах. Забелязах че я връщаш. Забелязах го. Забелязах всичко, което направи за мен този чуден уикенд. Ела, ела да погледаме за последно за тази вечер слънцето. “Всичко е съвършено подредено”, казваш. И сянката на блока, и пъплещите хора с торбите… А колко още съвършени неща ще преживеем, знаеш ли? Толкова много… Joy… Няма дума за това на български. Няма дума за зелените ти слънчеви очи. Няма. Обичам те. Искаш ли да го извикам по-силно?
| |
| |
| 
|
|
