о, не, не бива да говориш така :(
първият ми любим паяк ми го подари дъщеря ми, тогава 4годишна.
бяхме при морето и тя го донесе, стиснала в юмруче нещо невидимо и много внимателна, сякаш носи бохчичка ангелски дъх, или котило снежинки през юли, нещо такова... едва пристъпяше, отначало се чудех в какво се е съсредоточила толкова - ходи с вдигната нагоре ръка, а пък гледа някъде надолу...
окачихме го в палатката, то пък взе, че му хареса.
изобщо не си и помисли да си отиде, папкаше комари, със засилка хем.
като видеше комар и се мяташе, завързан за тънката си нишка, хващаше го във въздуха, после си намакаричваше нишката някакси обратно и после... ние спяхме спокойно.
нарекохме го шони, не знам защо. май от джеймз бонд, дето го е играл шон конъри, навремето : )
после, като си тръгвахме, потънахме в дълбок размисъл относно това дали шони ще се чувства добре в софия, където няма море. все пак накрая го взехме, защото той беше паяче, а не риба, а и тук си има комари колкото щеш.
... сега вече паяците-терминатори на комари, които живеят из къщи са със сигурност тринайсто или четиринайсето поколение от онзи шони и всичките се казват силви : )
повечето ги пускаме навън, оставяме само по 4-5 вкъщи, няколко сме подарили... ами... такива работи : )
ама че глупости наръси, за майките и паяците... :(