Описваш много добре нещата...Но те не винаги стоят така...За другите...И изобщо всеки си мисли, че неговото е най тежко... Примерно:

Средата на нищото...Тъмно, мрак... Някъде в гората крещи нещо-маймуна, папагал... Дявол го знае. И пак там някъде чака една двукрака черна маймуна с карабина Енфийлд от втората световна. Иска да те гръмне. Нищо лично-само дето не харесва цвета на кожата ти и емблемата на ръкава. Нищо друго. И си сам. Сам с маймуната отсреща...
***
Вече си в цивилизацията. Росен, пресен, свеж, изгарящ за живот. Срещаш човек, който може да те върне към живот. За нищо на света не искаш да се върнеш там, при маймуната с Енфийлда. Всичко е просто супер.
***
Човека, който може да те върне към живот те праща по дяволите, след всичките щастливи моменти с него. Не знаеш защо, не знаеш какво се е случило. Просто така, нещо се е променило...
***
Бесен решаваш да се върнеш, там, в мрака и писъците. И маймуните. Двукраки и четирикраки. Телефона звъни. ТЯ. Не иска да заминаваш. Иска да те спре. Отлагаш полета.
***

В същност разбираш, че заради някакво извратено чувство на женско съжаление, за да ти се спести болката си изпуснал полета. Че в същност нищо не се е променило. Все още не знаеш какво е станало, защо са те пратили по дяволите... Само дето си изпуснал самолета.

Моля те, честно, кажи ми, ако се сетиш само за една причина, заради която да не хванеш следващия самолет за ТАМ...За мрака и маймуната с Енфийлда...