Кат за пиеска за носна кърпичка. Демек - сърцераздирателно. Главната героиня е симпатична на всички в залата, главният герой е влюбен в нея (няма да казваме, че е по навик, щото ще заприлича на Бинго Литъл), но я съзерцава отдалеч, неискайки да наруши крехкото й душевно равновесие. Авторът, за да постигне тази покъртителна картина, кара главният герой да промълви кратък кратък, но съдържателен монолог на самосъжалението, след което да се кротне в единия ъгъл на сцената. Всички плачат, главният герой също, а героинята чурулика с един второстепенен герой, за който се знае (пише го в програмата), че е жертва на споделена любов с главната героиня.
Непредубеденият зрител се почесва замислено по темето, установява, че плешивостта му се е увеличила плашещо, което го разконцентрира, което пък от своя страна го кара да си мисли каква, аджеба, е поуката, щото пиеска без поука е като кафе без каймак или мома без накит, както казваше един бей от малко четената книга "Боримечката"(то там май нямаше друго за четене) и си казва: "Тоз главен герой или се отъждествява с някой от руската литература, например Разколников, или това си му е номер в живота." След това потупва разсеяно разсополявената си жена по рамото, промърморва:"Айде да си ходим.", и се запътва към изхода.
|