Без да чета надолу, си казвам аз какво правя: Няма никакъв смисъл да се тровиш за неща, които са ти направили, стига да не са наистина много груби. Така или иначе са се случили. Една вечна омраза едва ли променя нещо.
Имам една виличка, като фургонче, на Владо Тричков. Съседите (братя на дядо ми, лека му пръст) умориха всичките плодни дръвчета. Даже не мога да разбера от къде идва подобна безумна злоба. Към дръвчета, ягоди и малини, лози, 4 кошера пчели. За които някой се е грижил с години, като е изкопал 500 квадрата скала, за да расте нещо дори без вода. Разбиха бунгалото и отмъкнаха котлон, трион и автоматичният бушон. Честно казано, ако ги бях набарал, щяха да пишат историята в Жълт Труд. Съвсем слабо си спомням за какво са се карали на времето. Сега всички са мъртви от години. Това не попречи да си продължат "набезите". Унищожиха всичко. Така ме блъсна омразата, че... да не говоря. Всичко от детството ми беше не съсипано, а почти ритуално заличено. Рева само от безсилие. На 36 години не ревеш особено често. Мястото е в планината и дори да избесех роднините си, няма как да се измъкне човек, без да го хванат. Щом са избрали разрухата, нама никакъв смисъл да я поддържам. Така и няма да спре, докато не се разцепи някоя глава... и ще продължи. Срам не срам - това е.
То не бяха приятели, които ме разбиха, то не бяха жени, то не бяха колеги. Единственият начен да се спре тази лудост е... да не правиш нищо. Много пораженчески звучи, нали? Нищо не се забравя. Прошка дава Господ, а не сме от неговият мащаб. Аз поне така се усещам. Да го върнеш на някого, несъмнено е балсам за душата. Загледай се и ще откриеш, че всъщност няма безплатен обяд. Всичко се връща и не точно от теб.
Замисли се. Всичко е дуално. Дали ще е война или ще е нещо друго... Няма ненаказани неща. Поне аз така го мисля.