|
|
| Тема |
 "Падащи звезди" - разказ на една жена |
|
| Автор |
Пaтилaнчo (непознат
) |
|
| Публикувано | 27.02.01 02:27 |
|
|
|
Запознахме се при доста странни обстоятелства. Човекът си вървеше спокойно по тротоара, когато аз връхлетях в локвата до него. Водата изплиска цялото ми предно стъкло, така че може би не е нужно да казвам какво се случи с панталона и ретро шлифера му. Някой просто щеше да пусне чистачките и да даде газ, но аз не съм от тия хора. Слязох и още преди да го погледна започнах да се извинявам. Но колкото по-нагoре от мокрите му обувки дигах поглед, толкова по-трудно бе да продължа с тривиалните си извинения. А когато го погледнах право в очите, не можах да кажа и дума. Той беше колкото мокър толкова и красив. А най-прекрасното беше, че вместо това чудно хубаво лице да се намръщи и измърмори "Не гледаш ли къде караш!?", се усмихна и рече "Не се притеснявайте."
Трябваше ми доста време да се опомня и отново да заговоря. Боже, какъв човек. Аз бях причината, за това да не може да направи и крачка в този вид и вместо да не спирам да бръщолевя разни извинения и успокоения, той бе този който ме успокояваше. Това наистина ме впечатли и реших, че най малкото, което мога да направя за него след всичко това е да го закарам у тях. И сега вече бях изумена. Той заяви, че няма намерение да се прибира, защото бил решил да прекара деня навън. Не можех да го оставя така. Предложих му да го заведа у дома, за да се опитам да пооправя дрехите му и същевременно да изпием заедно по кафе. Съгласи се.
Пиехме втора чаша кафе, а още не знаех нищо за него. Бях разказала за работата си, за всичките си проблеми, за родителите си. Той като че не ме слушаше. Подробно оглеждаше подредбата, мебелите, а най-много внимание отделяше на картините. Съзерцаваше достатъчно дълго всяка, като сменяше израженито си от ведро усмихнат към малко учуден до дълбоко замислен на моменти дори леко намръщен. Естествено физиономиите му нямаха нищо общо с това което говорех.
Сега погледа му блуждаеше през прозореца. Вече бях сигурна, че не ме слуша, но не се усмелих да го попитам нещо. Можех просто да си седя и да го гледам цял ден. Имах чувството, че знам точно какво ще ми отговори на въпросите. И тогава разбрах. Той не говорше, защото аз знаех думите му. Знаех как на ум коментише всичко, което казвах. Знаех какво казваше за всяка моя картина. Знаех какво каза за гледката, за кафето за мебелите за ... И точно тук загадъчният красавец каза "Да." Сепнах се. "Всички красиви неща идват неочаквано и си отиват бързо, но остават завинаги в теб. Точно като падаща звезда."
Сега вече мога да умра щастлива, защото ще си спомня за всички падащи звезди, които съм видяла и най-вече за Него - най-ярката звезда в живота ми. И все пак съжалявам, че не го попитах колко падащи звезди може да види човек през един живот.
| |
| |
| 
|
|
