|
Топлото слънчице, веселата мелодия, доброто настроение, радостта от живота, усмивката криеща се в ъгълчетата на устните ми...
...отми ги тихият солен дъждец посипал се от разплаканите облачета скрити в очите и.
Най-красивите очи на света.
Косите и се разливаха по гърдите ми, а нослето и нежно допираше кожата между тях. Накъсаният и, от тихите хлипове дъх, ме докосваше като повей на топъл, влажен ветрец. Малките капчици на сълзите и падаха върху тялото ми, образувайки ручейче, което си проправяше път на долу към пъпа ми, който скоро се превърна в миниатюрно солено езерце.
Потопих дланите си в черния водопад на косите и, а устните ми поеха тъжния товар на плачещите облачета, целувайки нежно очите и.
В този момент я обичах безумно, с кристалната чистота на планински въздух, с дълбочината на океанска бездна... по безброй неизразими начини.
В този момент... момент побиращ целия ми живот... извън който не съществувах.
Прегърнах я. Исках да я обвия с пъшкул от обич, да я скрия от тъгата, която я беше разплакала.
Згуши се в прегръдката ми, оставайки свита в топлинката и, за период от безвремие, след което надигна главата си и ме погледна с влажните от преминалия дъждец очи.
Най-красивите очи на света.
И се отприщиха...
...тихите думички, пропити с критата от други хора обида и тъга, потекоха от бистрия извор на устата и. Потока им се разля из съзнанието ми, и мислите ми скочиха в него за да намерят причината за соления дъжд излял се от очите и.
- ...и си тръгнах, като едвам не се разплаках на излизане от магазина. Но в рейса вече не издържах и заплаках, ама тихичко, криейки лицето си в шепите, за да не ме видят другите. - потока от думички секна и тя отново ме загледа с търсещи разбиране очи.
Ясно. Значи гадните копелета от магазина са виновни за дъжда, който се изля ненадейно, отмивайки слънчевите отблясъци от лицата ни. Гадни нагрухани мазни копеленца. Трябваше да се досетя, още когато преди седмица и казаха, че няма да и дадат на време парите за първите две седмици работа, а чак когато мине ревизията. Днес беше ревизията. И я бяха преебали здраво, казвайки и, че има много липси и че даже трябва да даде 20 лева, но ще и ги удържат от заплатата, която щяли да и я дадат след 20 дена при следващата ревизия. СЛЕДВАЩАТА РЕВИЗИЯ мамицата им педерастка преяла свинска!!!
- Мамицата им педерастка преяла свинска. - промърморих аз, чувствайки се ужасно виновно.
Виновно защото аз я насърчавах да започне работа. Бяхме я позакъсали с парите и макар да взимах сносна заплата, тя не беше достатъчна. Тя го разбираше и сама имаше голямото желание да започне работа. Виждах, че и е яко кофти да караме само с моята заплата и с парите, които и изпращаха родителите и. Поради тези причини я насърчавах, помагах и в търсенето, като на работа звънях по телефони от обявите във вестниците и разпитвах за условията и за куп други... мамицата им свинска, така да я прецакат. А тя влагаше толова много надежди и подходи с такъв ентусиазъм, а те ги размазаха с няколко изречения от свинските им усти. Шибаната им верига от денонощни магазини за хранителни стоки "Lucky". Е да, как няма да са "лъки" мамицата им свинска, като не им се налага да изплащат заплатите на служителите си. Така е. Ден преди ревизията, едно от момичетата работещи в нейната смяна, също ново, както и повечето от останалите, и казало ,че дочула, че практика на собствениците било да правят често ревизии, да изкарват големи липси и по този начин да принуждават продавачите да им работят без пари или да напускат без да им платят, а пък те наемали нови и пак и пак и пак... без да ги е страх от оплаквания, тъй като трудови договори не се сключваха, защото новите момичета се водеха на изпитателен срок. Така и казала девойката, но моето момиче не повярвало
Успокявах я, че всичко ще се оправи, че ще се оправяме за сега и с парите с които разполагаме, че ще си намери друга, този път наистина свястна работа и така на татък и така на татък... говорейки искренно, но същевременно чувствайки се като долен лъжец.
- ...и не разбират, че повече ще спечелят ако вместо да прекарват през печелбарската си месомелачка, все нови и нови хора, задържат част от тях, тези които наистина си вършат честно работата. Да се отнасят с тях като хора, с разбиране... така повече биха спечелили. Ама можеш ли да обясниш на свинете какво е чистота, те си имат други тразбирания за такава... мамицата им копелдашка свинска!!! - говорех с гняв аз. - Ама това е, че се чувстват сигурни и неуязвими в кочината си и ние жертвите им просто нищо не можеме да направиме.
- Нищо... - промълви тя тихо.
- Да, нищо не можеме да направиме за жалост. - казах аз и се почувствах като най-голямото и миризливо лайно на света.
Нищичко не можеме да направиме, нищичко не можеме да направиме, нищичко не можеме да направиме, нищичко не... може да отмие лайната от мен. Седя в трамвая и просто усещам миризмата на лайната полепнали по мен. Не можех да се понасям. Мина вече седмица от ГОЛЯМАТА РЕВИЗИЯ и случката привърши с думите ми НИЩО НЕ МОЖЕМЕ ДА НАПРАВИМЕ, думи миришещи на лайна.
И най-лошото... обичта ми. И тя. И тя се бе просмукала с мириса на лайна, които извираха от тоалетната чиния на душата ми, страхливо свила се в ъгъла на кенефа сред локвичка миризлива урина.
Леополд, покажи се подъл страхливецо!!!
Живота ми придоби жалкия образ на кофа хлорна вар, оставена в тоалетната на селска автогара. Уж нужен, но всъщност безполезен.
Нищичко не можеме да направиме, нищичко не можеме да направиме, нищичко не можеме да направиме...
Леополд, покажи се подъл страхливецо!!!
Покажи се...
- Къде отиваш?
Дали усеща миризмата. Дали вижда истинския ми образ. Дали и се повръща от мириса на обичта ми.
- Отивам до центъра, имам кратка среща с Митака, да взема едни учебници по картография от него.
Навярно я усеща.
Чаках. Дълго. Може би два три часа. Скрит зад ъгъла на отсрещната кооперация, прогизнал от хладния есенен дъжд. Но той беше нищо в сравнение с онзи, излял се тогава от очите и.
(Леополд)
Дойдоха с черно ауди. Лъскаво и голямо. Една жена и двама мъже. Шефовете. Двама братя и жената на единия. Кучката. Кучката и двата помяра идваха за СЛЕДВАЩАТА РЕВИЗИЯ. За поредната клизма на червото, наречено - верига денонощни магазини за хранителни стоки "Lucky".
(подъл страхливецо)
Идваха без да знаят, че мириса на лайна пропил живота ми, ще нахлуе съвсем скоро и в тяхния. Самото кралско величество "Аз - голямото лайно" ще се изсипе в празничния ден на СЛЕДВАЩАТА РЕВИЗИЯ.
(покажи се).
- Момче, не виждаш ли, че сме в ревизия?! Ще е отворено след два часа. - каза ми троснато кучката и се обърна към едно стреснато момиче застанало зад щанда за месо. - А ти защо не заключи като влязохме, акъла ли не ти стига да се сетиш сама.
- Но аз нали съм нова и... - опита се да се защити момичето.
- Абе какво като си нова!!! Ти ако си мислииииииааааааАААААААААААААА....
Чичо ми го беше подарил. За рожден ден беше. Може би преди 5-6 години. Истински ловджийски нож. Голям красавец. Така казваше чичо ми. За истински мъж. Да ама не си правеше сметка, че племенника му не е ИСТИНСКИ МЪЖ. Намразих ножа още щом го видях. Чаках друг подарък - улокмен, а те ми сервираха "голямия красавец". Подаръка за истинския мъж. Изчаках да го позабравят и го захвърлих на някакъв рафт в мазето, мислейки си че там ще си и раждяса. Но съм се лъгал. Не знаех, че ще го подаря на кучката по случай деня на СЛЕДВАЩАТА РЕВИЗИЯ. Подарих и го.
...АААААААААААААААААА...
Тъпата кучка крещеше, гледайки дръжката на ножа стърчаща от лявата част на корема и. Викът и издухваше миризмата на лайна от тялото ми... от живота ми.
Реших да подаря "голямия красавец" и на двамата братя, които някак си се бяха вцепенил на местата си или пък времето течеше ужасно бавно. Не зная. Зная, че извадих красавеца от корема на кучката и... все едно, че издърпах чеп от бъчва. Кръвта и ме плисна по дрехите и лицето. Явно беше голяма артерия.
...АААААААААААААААААА...
Пищяха и момичетата. Новите продавачки. Никой не им беша казал, че трябва да се смеят.
Опитах се да подаря красавеца и на братята, но или те се дръпнаха рязко или времето потече много бързо. Не зная. Зная само, че се измъкнах през вратата на магазина, облян с кръв, на кучката, на помярите, моята. Кръв отмила лайната от тялото ми. Кръв разпръснала миризмата им. Пречистваща кръв.
Усмивката се завърна на лицето ми.
Беше тук. Моята обич. Моето слънчице.
Беше тук, но пак с дъждец валящ през очите и.
Исках да я попитама защо плаче моето слънце. Исках да я попитам, но не можех.
Дали защото съм в болница? Дали защото съм прочистил обичта ни? Дали защото съм УСПЯЛ ДА НАПРАВЯ НЕЩО?
Искаше ми се да и кажа, че вече няма да има СЛЕДВАЩА РЕВИЗИЯ, че копелдашките свине са си го отнесли. Че я обичам. Че безумно я обичам. Но не можех. Не можех и да мърдам.
Влезе някаква сестра и ми би инжекция. Започна да ме унася.
"Щастлива е, че съм успял да направя нещо." помислих си аз на път за страната на изкуствените фармацефтични сънища.
В СтранатА НА ФармацефтичнитЕ СънищА
Валеше дъжд. От два облака. С формата на очи. Най-красивите очи на света.
Леополд, покажи се подъл страхливецо.
|
"Следващата ревизия и тихия дъжд"
