|
Фиона:
Случва се така, че в един момент не можем да понесем мисълта, че сме съвсем сами и няма никой, който да върви по същия този мрачен път...Никой, който да мисли за теб сега, в този момент...Никой, който да спре за миг и да подържи ръката ти. Но това не винаги е толкова страшно. Или не. Винаги е толкова страшно, но болката е относителна... Защото би трябвало да сме разбрали, че въпреки словата, празните слова и обещанията там, когато...всъщност сме имали единствено себе си.
А все се подценяваме. И се вкопчваме в илюзията. И мислим, че този, другия ще ни извади от безсилието ни и ще бъде тогава, когато...А самият той не знае смисъла. И търси себе си.
И така ден след ден, година след година изгубваш личността си в ДРУГИЯ, “спасителя” . И в крайна сметка ПИТАМ кой е спасителя и кой – спасения? Къде са всички онези слова, които бях чула? Къде са всички онези неща, които ми бяха обещани? Къде е пиршеството и вярата в онези хиляди слънца? Къде е приказното място? И звездното небе? И хилядите бели пътища?
.
Съвсем като на кино. Или в книга.Тъпа мелодрама. Истина е. Тъпо се чувствам в главната роля.
Сега наистина искам да бъда сама. Така е. Когато човек е унижен няма нужда от никого, който да продължава да го унижава със съжалението си.
Казваш ми: “Не си сама.” Господи, не ме лъжи. Не и сега. Защото ... КЪДЕ, по дяволите, си ТИ тогава? Защо просто не ми ПОКАЖЕШ, че наистина НЕ СЪМ сама? Защо не избършеш сълзите ми сега, веднага и заебавайки всичко?
Майната му. Това беше един тъп и безсмислен живот с всичките тези хора в него, които скапваха всичко. Запитах се дали някога е имало хора, които са живели съвсем сами, не са познавали никого и как ли са се чувствали, ако е така?
Фиона отиде до барчето, наля си една солидна доза водка и седна на канапето. Запали цигара и погледът й започна блуждаенето си, нещо така повтарящо се напоследък. Замисли се. Отново.
Иска ми се да не мисля толкова често за това или онова, а просто да се оставя на скапания кораб, в който пътувам тооолкова дълго. Нито морската болест, нито хилядите гадости в безкрайния океан да не могат да смачкат опияняващото чувство, че изборът все пак е мой. Изборът с кой ще продължа пътешествието си; пътят, който ще избера и дали изобщо ще продължа да пътувам. Някак си винаги ме стопля мисълта, че съм тук по мое желание, че имам някакъв контрол над живота си и че има все нещо, което зависи от мен...Може би това ми помага да приема някои неща, с които не мога да се примиря. Дори и това, че пиша. Не е от значение мисълта, че няма да се получи, просто за мен е важно да го правя. Това ми помага да търся хармония със себе си, която каквото и да казва една стара приятелка мисля, че съществува. А и да не същестува...на кой му пука? Може да е един от Троянските коне на психологията, може аз никога да не я открия, но когато пиша се чувствам ...Хм, как ли се чувствам? Иска ми се веднъж за винаги да го изясня пред себе се. Понякога, когато пиша, мисля, че изпитвам някаква извратена наслада от това, че живея и по-малко тъга, че е така. Друг път се чувствам истински жива именно, когато пиша и това, че го правя ме прави щастлива по особен начин. Щастие, което малко неща в този живот биха могли да ми донесат. Дори хиляди критици, ходещи по тази земя и хиляди познавачи да изкрещят в лицето ми, че никога нищо не би излезло от тези жалки опити да се причисля към творците, аз ще знам, че за себе си съм достигнала някакъв предел на блаженството и това ме кара да летя. По дяволите, хората и техните никому ненужни мнения. Както казва един писател, достоен за възхищение, аз се чувствам истински добре, когато кензам глупост след глупост на белия лист и никой не може да ме лиши от това удолоствие.
Филип:
И ето че отново се опитвах да избягам. Да се отърва от мислите си в безумния цикъл на цивота. Да забравя мечтите си, отдавайки се на всекидневните грижи и проблеми. Да бъда просто един обикновен човек, чието съзнание е заето от мисли за семейството, работата, шефа, инфлацията, цената на хляба...
Да, добре би било. Но не можех. Явно и аз не знаех какво искам. Излъгах! Знаех...
Исках да яздя сивия си жребец сред прахоляка на дивия запад, преследван от сиуксите и шайените. Исках да летя заедно с братя Райт и да пътешествам из Африка с добрия си приятел Дарвин. Желаех палат от злато и елмази, пълен с красиви слугини и верни слуги. Чаках Литъл Джон да ме разтърси сутрин и да каже "ставай, купонът започна", да размажа няколко мутри с тоягата си, преди да поднеса почитанията си на мейд Мериан. Исках да летя със Стар Шип Ентърпрайз до далечната Касиопея и да стрелям с бластера си по жестоки, извънземни зверове. Исках да посрещам изгрева в сонорската пустиня, слушайки песните на моите братя и сестри магьосници. Жадувах да се преборя с Конан и после да хвана в прегръдките си красивата стигийска принцеса. Исках аквилонските рицари да ме следват с възхищение в очите и никога ръжда да не покрие меча ми...
Слез на земята Филип, си казвах сам. Но не се получаваше. Не изпитвах радост от този живот. Само безкрайна скука и отегчение от всичко. Защо нищо не беше такова, каквото го виждах, когато бях малко момче, хленчещо след брат си да му прочете приказка? Защо ги нямаше летящите килимчета, злите магьосници и прекрасни принцеси? Защо всичко имаше вкус на отдавна вкисната боза?
И аз търсех, търсех магьосницата, Елена от Троя, мейд Мериан, търсех стигийската принцеса, която редом с мен да препуска на своя кон, с развяти от вятъра коси...
И се питах "ами ако я намеря"...?
Фиона:
Сънувах сън. А когато се събудих бях толкова празна. Това беше от ония сънища, които някак си вярваш, че са истински, но когато се събудиш и осъзнаеш жалката си илюзия и още по-жалката действителност се чувстваш зле, ужасно зле. Поне да го бях досънувала. А той свърши точно там, на връхната точка, когато предусещах неща, които никога не са ми се случвали...или са?
Нека го разкажа. Нека веднъж истински разголя душата си. И поне веднъж да не лъжа себе си.
Беше страхотен купон. Била съм на такъв купон, някога...Истински се веселях. Истински бях щастлива. Хората, които сънувах – не съм виждала лицата им в реалния живот, но знам че зад непознатите се криеха мои приятели, мои познати. А може би греша. Но в сънищата всичко е така прекрасно абсурдно. И там го видях. Така ми се иска да го опиша. Подробно. И да го търся, докато го намеря, защото той беше съвършенно непринуден, така неповторимо красив...От онази красота, която почти никой не притежава. Онзи изпепеляващ чар, който може би го има само в сънуваните мъже. Знаеш за какво говоря. Той нямаше нищо общо с приетите стандарти за готин, красив или невероятен мъж. В очите му имаше нещо приказно. А устните му съдържаха хиляди загадки и обещаваха всичко, което може да бъде обещано. Така искам да го срещна. Така искам да видя отново онези ръце, които ме притискаха до себе си, така искам да чуя отново този глас, тези думи, които криеха хиляди тайни. Бях обсебена. От едно видение. От един сън. И сега, няколко часа по-късно е същото. Как да остана на тази планета, когато щом затворя очите си, виждам не една или две звезди, а цялата божествена галактика. Как просто да махна с ръка и да забравя? Забравя ли се лесно такова нещо? Непосилно е за мечтателските ми възможности, не още.
Дори не знам името му. Но то няма значение. Мога само да бъда сигурна, че то е неповторимо като самия него.
Беше висок около 1.90, 85 кг. може би и имаше най-красивите ръце, които бях виждала – така изваяни, пропите със сила, те сякаш се движеха водени от някаква висша сила и с всяко докосване ми носеха все по-неизпитван екстаз. Косата му беше гъста и абаносово черна, очите така черни, сякаш бяха неестествени...изгарящи ме с пламъка си, така магически, влудявящи...Господи, божествен е. Така безпомощно беден е речника ми в момента, така непосилно ми е да опиша всичко, което е завладяло съзнанието ми. И тези устни...не, не мога да ги опиша. По-добре е да разкажа, ако поне това ми се отдаде.
Аз бях облечена с черен панталон, който беше плътно прилепнал по краката ми, само това помня, другото ми се губи. След това помня, че стояхме много хора на някакъв балкон. Беше тъмно. Чуваше се шума на дърветата. Имаше съвсем лека светлина. Потапях се в нея. Бях щастлива. Него още го нямаше. Говорехме си пълни щуротии и всичко навяваше вълшебство. Беше неописуемо. А след това...не знам как, просто така той се появи и всичко в моя малък свят се обърна. Така истинско беше усещането, че дори сега не мога да повярвам (все още), че това е било просто сън. Просто тази вечер бях на друга земя, където ми бяха обещани толкова много неща, че някак си е адски болезнено предателство е това, че всичко е...Сън. Просто сън. Повтарям го неистово, за да мога да го осъзная най-сетне.
Филип:
Сънувах сън. Беше толкова прекрасен. В съня ми беше ТЯ. Моята принцеса от приказките. Висока и стройна, със сладки, женствени извивки. Тялото и беше съвършено, а лицето... Такава красота едва ли може да се опише с думи. Сънувах я на някакъв купон, който изглеждаше толкова реален, че още не мога да повярвам, че е било само сън. Облечена беше с черен прилепнал панталон и ме изгаряше с погледа си. А щом го посрещнах с очите си, разбрах - това е тя. Жадуваната от мен магьосница, тази дива и красива стигийка, която въображението ми създаде. И аз й разказвах за луните на Балдур и за питоните в амазонската джунгла, за сивия си жребец и за замъка в Аквилония, а тя слушаше, усмихваше се и погледът и обещаваше всичко, което някога съм желал. О, защо беше само сън...
Сега сядам, за да излея обърканите си мисли на белия лист и няма никаква тънка, финна нишка, която пламенно да следвам. Всичко, което говоря и пиша е бъртвеж, дрън-дрън, ала-бала. И понякога в това е цялото очарование на деня; на слънчевата утрин; блаженството в чашата топло кафе и успокоението на една цигара. Друго не ми трябва. Останалото е измамната действителност, фалша и лицемерието, купчината лайна, непотребна никому. А си давам сметка, че повечето хора живеят и се хранят с това. Сутрин се събуждат и дори не осъзнават, че единствено в сънищата си са били искрени, че някъде там – между изгубващата се реалност и пътешествието в измисления свят на фантазията са се превръщали в самите себе си. А когато денят настъпи, слънцето огрее измъчените им от болка и гняв лица, те надяват маската и до каква степен това им носи спокойствие или ги изпълва с негодувание – не знам. Знам само, че са изгубени. Но това ли е верният път? С едно сърце, а с две лица. И ако човек си има само по едно от двете, тогаво какво? По-щастлив, по-жив или по-истински се чувства? Въпроси, въпроси, въпроси...
Отговорите са скрити. Уморих се да ги търся.
Фиона:
Разбирам, че се променям всеки ден. Че никога не съм същата като вчера и все пак е прекрасно. И добре, че поне любовта е истинска и непроменлива, една вечна константа, защото иначе в какво ли бих се превърнала? Където и да е подяволите Оня смисъл, знам, че ще го открия. Някога. На чаша кафе или водка. Втренчена в пепелта на поредната цигара.
Мечтаела съм си да срещна някой, които да върви по подобен на моя самовглъбен път. Който просто да спира за миг, за да потърси част от себе си – загубена, открита в този блажен миг или просто осмислена отново и отново. Някой, който да цени неща, които хората са престанали да ценят и да се потапя в свят, където все още има толкова за откриване. Знаех, че когато го срещна няма да го позная, защото ще бъда прекалено заета със себе си, но бях сигурна, че той ще ме познае. А и аз от толкова търсене съм станала невиждаща. Колкото и необяснимо да е, това се случи. И въпреки влудяващата мисъл, че това е поредната ми самозаблуда, иска ми се да вярвам, че има някаква бледа искрица, носеща скромното име вяра. Когато най-малко си се надявал и уморен от дълъг и все така безкраен път, просто нещо се случва. Вероятността да го забележиш вече е почти нищожна. Но винаги има почти толкова нищожна вероятност то да забележи теб. А това вече е достатъчно, за да се случи.
Но, какво ми става, седя и непрекъснато размишлявам. Това не е на хубаво. Ето, в огледалото виждам едно момиче, което беше хубаво, а сега е толкова сериозно, че чак е погрозняло. По дяволите, стягам се. Какъв беше оня лаф – взимам се в ръце. Много смешен лаф. Глупости. Колко е странно как само звучат думите, когато ги приемаме буквално. Ще се обадя на Мар, сигурна съм, че ще успеем да измислим нещо за вечерта, защото просто откачам. Луда съм. Шизофренично откачила.
- Ало, Мар, аз съм.
- О, Фионке. Ти се сети.
- Моля ти се, спести ми упреците си. Не знаеш ли, че полудявам. Вредно е да има хора около мен. Така, че по-добре ми благодари.
- О, я стига. Пак ли почваш. Какво прави днес?
- Нищо. Едно голямо нищо. Очаквам да направиш нещо, да...ох, измисли нещо, иначе ...
- Добре, добре. Ела у нас и ще измислим нещо.
- Имаш ли водка?
- Имам. Ще си свием и една цигара. Ще те отпусне, ще видиш.
- Да. От това имам нужда. Само малко да се пооправя и идвам.
- Чакам те. Чао и се стегни.
- Да, да, разбира се. Чао, чао!
Фиона затвори телефона и се отпусна на дивана. Водка – мислеше си тя. – От това имам нужда. И от мъж. От кога не съм била с мъж? Хехе, ако не броиме този от съня, бая отдавна ще да е било. Майната му. Сега няма да мисля за това. Днес е ден за купон, Фионче – мислите в чекмеджето, на кой му трябват мисли?
Стана от дивана, пеейки си една песничка на Боб Марли и се запъти кам банята, събличайки се и захвърляйки дрехите си една по една където й падне. Пусна душа и се пъхна под горещата струя вода. – Божествено! – мислеше си Фиона и започна да гали гърдите си, а постепенно ръката й слизаше надолу, надолу – божествено! – прошепна тя отново и потръпна от удоволствие.
Филип:
Животът ми препускаше като див мустанг все по-бързо и по-бързо. Чувствах, че времето ми изтича и търсех измисления си свят все по-настойчиво. Толкова често се разочаровах, че вече почти бях загубил надежда и се бях оставил на течението да ме носи. И все пак продължавах да следя зорко от лодката на моето самовглъбение дали няма да се появи пиратския кораб или принцесата на черен кон. Но надеждата и вярата ми вече се изчерпваха...
И ето сега седя забил нос в книгите и въпросите отново ме заливат като огромни вълни и се опитват да ме завлекат навътре и да ме удавят. Какво ми става? Седя тук затворен като някой шибан самотник, пуша цигара от цигара, майка ми непрекъснато влиза и излиза и аз търпя това. Търпя всичко това с най-отвратителното спокойствие. Пия бира след бира, от време на време поглеждам корема си, сякаш очаквам, че с всяка погълната бира той ще придобива няколко пъти по-големи размери. Аз съм смахнат – това е. Навън е топло и приятно, а аз се разлагам от мързел с тая книга в ръка. Дали да не се обадя на Руди? Или тая идея е тъпа. Но със сигурост това, което аз си мисля, че правя не е нищо повече от това, което прави един дървен философ с книга в ръка, търсещ метафизичните истини. Или пък...
Стига размисли! Ще звънна на Руди.
- Ало Руд, какво правиш?
- Ооо, Фил, как е бе човек, къде се загуби?
- Тук бях бе, пич, къде да ходя...?
- Хайде да пием по бира тази вечер, Фил, стига си гризал тези тъпи книги.
- Какво им е на книгите бе, Руд?
- А нищо, нищо, ти сега да не се засегнеш пък. Какво ти е Фил, звучиш странно?
- Добре съм, хайде да пием тази вечер бира. Събери компанията.
- Ок, приятел. Ще се видим в седем на обичайното място. Чао.
- Чао.
Добрият ми приятел Руди... Как мразя това арогантно и егоистично копеле! Още повече мразя надутите и отегчителни сноби от компанията. А отивам да пия бира с тях. Ебаси кефа...
Вадя въздушната пушка от шкафа и кутията със сачми от чекмеджето на бюрото си. Вече знам какво ще правя през оставащото време до 7 часа. Открехвам прозореца на хола леко. Този прозорец гледа към булеварда, минаващ пред панелния боклук, в който живея. Виждам спирката на автобусите с чакащите - предимно старци и мърляви хлапета. До нея са маршрутките, а наоколо десетките павилиончета, бележещи икономическото развитие на квартала. Заключвам вратата, за да не може майка ми да ме прекъсне в най-интересния момент и зареждам. Цел първа набелязана! Към 50 годишна жена с дебел задник пазарува нещо от големия син павилион. Всъщност знам какво точно си купува. В тази будка продават само алкохол и сладки боклуци - рула, пасти, бонбони и т.н. И някакси не ми се вярва тя да купува алкохол... Прицелвам се внимателно и БАМ - точно в десятката. Жената се оглежда и се разтрива отзад. Усещането от това разстояние е като ощипване. Наблизо спира западна кола и от нея излиза хубаво русо момиче с миниатюрна пола, за да си купи цигари. А на волана стои "чаровен" тип с изключително проста физиономия, облечен в раздърпани потник и анцунг. Виждал съм ги тези двамата и преди. Не за първи път зареждат с цигари от тук. Тя се обръща с гръб и се навежда да каже нещо на мухльото в колата, а старецът зад нея се втренчва невярващо в безсрамно късата пола, която очевидно разкрива всички подробности от бельото й пред очите му. Ето една справедлива мисия, която избирам да изпълня! Мисия трудна, но благородна. Трудна наистина, защото тренирания във фитнеса и в леглото задник на русата е далеч по-малка мишена от гигантското дупище на лелката. И аз се прицелвам бързо, но старателно и стрелям. Второ попадение! Веднага презареждам, а междувремено получавам и наградата под формата на възмутен писък. Поглеждам през прозореца. Тя се е обърнала, гледа невярващо стареца зад нея и държи ръка на удареното място. Някаква част от мозъка ми отбелязва, че съм уцелил лявото, а не дясното полушарие и че трябва още да тренирам точността си. Охо, ето че и потника излиза от колата. Явно са заподозрели дядката, че е ощипал изкусителния задник. Време е за бърза намеса и аз светкавично изстрелвам сачмата право в шкембето на потника. Зареждам отново и този път атакувам колата им. Е явно нещо е просветнало в кухите глави на двете птиченца, защото започват да се оглеждат наоколо,... но в точно обратната посока! Подтискам желанието си да забия още някоя сачма в задниците им и се оттеглям. Засвирвам с уста тържествена мелодия и се самонаграждавам с медал за храброст.
Време е за бира. Обличам набързо панталона и излизам. На спирката двамата все още зяпат блока от другата страна на улицата, а от стареца няма и следа. Най-сетне разбитият икарус се дотътря и аз се качвам на него, оставяйки бойните подвизи далеч зад себе си.
Фиона:
Време е за джойнт. Синя блуза, черна пола, сини чехли, сини фиби...бре, все едно отивам на мач на Левски 1914. Малко червило...айде стига, стига глупава суета...Погледнах се в огледалото и видях нечие друго отражение. Какво? Параноичка – измърморих под носа си и потънах в мрака на квартала.
Мар ме посрещна с някакъв глупав жълт потник на оранжеви цветя и огромна усмивка. Късата й руса коса стърчеше на хиляди страни, но беше хубава.
- Аре ма – каза тя – докога ще чакам да дойдеш! Не разбирам какво правиш толкова време, като пътят от вас до тук е 2 мин.
- Нищо не правя. Тъпо ми е.
- Е, това го разбрах вече. Не блестиш с оригиналност тая вечер.
- Да бе! Айде къде е джойнта, пусни някаква готина музика и само ми обещай, че ония кранти Ася и Дани няма да идват.
- Няма, бе. Споко.
- Добре...тази вечер не ми се слушат глупостите им. Нямам настроение.
Намерих някакъв диск с мрачен трип хоп и го пуснах. След това се проснах на дивана и започнах да свивам цигара. Вътрешно псувах всички и всичко, но най-вече себе си. Мар е готина женка за купон, освен това е приятелка, на която можеш да разчиташ. Не се сещам кой друг бих понасяла в депресията, която ме гонеше напоследък. Еднообразието на живота ме скапваше ден след ден, жадувах за приключения с някой, някой, който...
- Миличка, ето ти една конска доза водка и дай да се веселим, а? – изцепи се Мар и ме прекъсна мислите ми.
- Да, бебке! Да се натряскаме и да излетим!
Изпушихме цигарата и се оставихме на марихуаната. Музиката дънеше някак далечна и ние се отнасяхме. Пиехме и си говорихме глупости – за домати, за безвъздушни пространства, за герои от книги, за андроиди, за кучета...Дрънкахме безспир и следвахме една безкрайна нишка. Хубаво беше. Неистинско, но хубаво. С всяка изминала минута се развеселявахме все повече, смехът ни беше почти истеричен, въртяхме се в кръговете на някакво друго измерение, гледахме се без да се виждахме, танцувахме, без да стъпваме по земята. В този момент ние с нея бяхме на една плоскост, колкото и измамна да беше тя, каквато и да беше...Целувахме се. Обичахме се и пак се целувахме. Нямаше въпроси, нямаше отговори, нямаше думи - всичко беше само любов, сега, в този момент, за нас не съществуваше нищо, освен насладата от мига. Ако някъде има отговор на всички въпроси – това е то. Любов. Тази малка думичка съдържа в себе си всичко! Тази могъща мисъл, този вечен акт, позитивен, недвусмислен, вечен – ако тя проникне, ако обсеби всеки от нас, цялото човечество, няма ли светът да се промени незабавно? Кой може да устои, ако любовта един ден стане закон на деня, закон на живота? Кой ще иска власт, знание, мъдрост и пари – ако се къпе във вечната слава на любовта?
Обсебени една от друга – тук и сега, съживени от нещо, както и да се нарича То ние се прегърнахме и заспахме омаломощени, но щастливи.
Филип:
Разнебитената червена машина отчаяно се бори с дупките по отдавна неремонтираните квартални шосета, моторът бръмчи сърдито и изпуска задушлива смрад вътре в рейса. По средата на икаруса мръсните и прашни гуми във формата на хармоника са провиснали като черни черва от изкорменото туловище на рейса. Свил съм се на тясната седалка, покрита с разкъсана червено-кафява кожа и лепена с огромна кръпка, която се бели в единия край и зяпам разсеяно хората, катерещи се с късите си крака по стръмните стълби на автобуса.
Качват се група циганки, които веднага привличат вниманието ми. Очевидно не са "по работа" и нямат намерение да откраднат нечия дамска чанта, твърде малко хора има за тази цел, а е рано, за да са се насочили към някой евтин бардак. Едната е жена на към 40 години с непретенциозни, доста износени дрехи, а трите момичета с нея очевидно са й дъщери. Изглеждат учудващо чисти, въпреки старите и безвкусни дрехи. Двете по-малки са се натруфили с отвратителна комбинация от всекидневни облекла и дрънкулки. Третата обаче привлича вниманието ми с твърде приятното си лице и нормален външен вид. Изглежда на 23-24 години, дребна на ръст с жив поглед и равномерно мургава кожа, светла в сравнение с останалите циганки. Има правилни черти и дълги, черни, къдрави коси. С весел глъч двете по-малки момичета се наместват на единичните седалки от другата страна на рейса, а майката и голямата й дъщеря сядат точно пред мен. Очаквам да се разнесе сладко-стипчивата смрад на семки и боклук, съпътстваща винаги мургавите представители на ромското малцинство и учудването ми още повече нараства, когато не я усещам избощо. Е може би носът ми е запушен, сигурно съм настинал...
Внезапно по-младата циганка се обръща и ме поглежда. Би трябвало да отклоня поглед с презрителната гримаса на млад български плебей, живеещ в панелния си дворец, а не в кашон, но погледът й приковава моя като магнит. "Имаш убави очи бе, бате" усмихва се тя, разкривайки нереално бели и равни зъби: "Убави, ала тъжни... Що така, бате? Дай ръка да видя що си толкуз тъжен". "Нямам пари, остави ме" казвам аз, а тя пак се усмихва: "нещем пари бе бате, дай ръка ти викам" и аз подавам ръката си, без изобщо да помисля за бактериалните опасности, на които може би се излагам. Но този магнетичен цигански чар ме е омагьосал дотолкова, че дори не трепвам, когато тя хваща дланта ми и се втренчва в нея. "Ууууу, какво виждам тука, какво виждам! Голема любов, големо нещо. Много убава жена. Много голема любов. Голем касметлиа си батеее" и белите зъби отново лъсват в неподправено искрена и приятелска усмивка. "А пари не виждаш ли, я кажи" усмихвам се и аз, победен от чара на циганката и забравил задръжките си и глупавото чувство на превъзходство. "Чай да видим" казва весело тя, а аз възхитен наблюдавам колко красива я прави усмивката й. Изведнъж обаче радостта изчезва от лицето й и тя се вкопчва в дланта ми и я стисва почти до болка. "Ах, кво е туй" извиква и слага ръка пред устата си. Поглежда ме и този път в хубавите, черни очи виждам странна смесица от изненада, мъка, съчувствие: "Лошо, бате, много лошо. Зла болест те яде бате, много зла. Знаеш ли за нея бате?". Гледам я шокирано, изтръпнал от думите й: "Каква болест". "Лоща болест бате, нелечима казват. Нелечима казват" повтаря тя. Издърпвам ръката си и скачам на крака. Приближавам се до най-близката врата без да отмествам поглед от лицето й. "Млад си бате, убав си, много жалко бате, лоша болест, много лоша, ала така е било писано" гласът й потреперва едва доловимо, а в крайчеца на очите й сякаш съзирам блестяща сълза. "Намери ме, бате, може да ти помогна с нещо" са последните й думи преди да изскоча като тапа от раздрънкания автобус. Тъжният й поглед ме изпровожда, когато рейсът тръгва от спирката, бълвайки облаци отровен дим...
(следва)
|
Филип и Фиона
