|
Назовавам се полугласно. Кас, Тиг, Катлийн, Уиг, Кисиенка, Катрин... Имена, моите имена, обичани някога, скъпи близки, които сега, в пустинята на улицата, с мъглата подобно гъста, омаломощаваща завеса от време, завучат като странно ехо, което се разтваря в гъстата мъгла.
Вървя. Една пуста минута следва друга. Един час друг. Назовавам се полугласно: Кис, Тиг, Катлийн... Моите имена, които вече не са мои имена.
Кафе Ройъл като убежище. Друга пустота. Никого, когото да обичам, никого, от когото да придобия ново име, онзи подтик да пиша, който вече от месеци не намирам.
Помолвам сервитьора за шампанско и бира, смесени в равни части, онова, което ти обичаше да пиеш, за да забравиш за света.
- Шампанско и бира? - пита с очевидно объркване.
- Да, бира и шампанско. И краставичка с копър - добавям с несполучлив опит да се надсмея над своята екстравагантност.
За момент ми се стори, че виждам лицето ти на едно от огромните огледала на Ройъл. Една старица, облегната на дървения си бастун и обвита в кожи от канадска лисица, прекоси пред масата ми и изличи образа ти. Когато отново те потърсих, вече те нямаше.
Преди петнадесет години Лондон беше местонаправлението на моята свобода. От Севрния остров си представях това място пълно с гори и градини, с квадратни площади и дървета, които растат без страх, отворили листата си към живота. Тук беше без съмнение центърът на славата ми и аз само трябваше да открия онази блестяща точка, която се криеше от погледа на другите.
Едва пристигнала, пребродих града от единия край до другия с нетърпение.....
...............................
Келнерът ми сервира с хладна усмивка.
- Добре ли е така? - пита.
Връщам му усмивката още по-хладна, която за миг остава впита в огледалото.
В кафенетата и тъжните стаи прочетох Оскар Уайлд, Стивънсън, Уърдсуърд, Балзак и Мопасан, онзи Чехов, който ще ме реследва винаги, Байрон, Толстой, Метерлинк; излишно много приятели, от които малко по малко се бях отдалечавала. Тогава вече ме привличаха огледалата, където всичко се появява и изчезва толкова бързо, по един нереален начин; и също прозорчетата на влаковете, през които пейзажът се променя, без да ни остави време за съзерцание. Прекарвах часове, наблюдавайки хората, маските им на елегантно безразличие, които скриват болката, оповестяваща всяка бръчка. И ми харесваше да чувам гласовете им, издайнически за чувствата, които премълчават.
Изпивам на една само глътка пенестата и прозрачна течност като да е неприятно лекарство, и очаквам действието и. Дори и блед пламък не проблясва в мене. Джак трябва да е с Елизабет, но няма болка, нито ревност, нито гняв. Ако се появят насам, ще бъдя вежлива, даже любезна. Спомняш ли си, напротив, Котелянски и Гъртлър бяха седнали там отсреща, как изтръгнах от ръцете на един индиец книгата на Лорънс, защото се осмели да се шегува със стиховете му? Но любовите на Джак никога няма да струват колкото едно стихотворение на Дейвид. Освен това по онова време бях още способна да чувствам малки пориви на сантиментализъм.
Размахвам ръка с неприветливо изражение, за да се приближи келнера.
- Същото, моля.
Вече не разменяме усмивки, а мълчалив и съучастнически поглед.
Като дете исках да бъда мисионерка маори, концертираща виолончелистка, писателка, но преди всичко гений. Като пристигнах в Лондон продадох елегантните си дрехи, които носех от Нова Зеландия, гигантската си цигулка, всичко имащо някаква стойност. После изострих погледа, който отвътре или отвън би ми позволил да видя света, тайната, която всеки пази, и тя го отличава от другите. Коя ли ще е тя за този келнер?
Ти никога не повярва, че имам брозова писалка с форма на прасе. Когато пиша и фразите излизат мъртви, прекарвам пръсти по дебелата и твърда козина на гърба му, за да разпали мозъка ми. Подарък е от стария ми баша, който му връщам в завещанието си.
Отново бирата и шампанското. Благодаря или една усмивка?
- Благодаря.
Вече година милвам напразно бронзовата писалка, оттръсквам хладината и, опитвам се да пиша, и това, което излиза е чист боклук. Не трябваше да ми изпращаш онова писмо, толкова непременно критично към моя характер и способностите ми. Никой преди, нито Лорънс, нито Оридж, нито дори Джак, не е успявал да направи толкова рязък анализ на това, което съм и на недостатъците на творбите ми. След това вече никога не говорихме лице в лице. А толкова бих се нуждала да споря за изкуството и за живота с тебе, да чуя отново раздразненият ти смях, твоя хаплив тон. Би могло да бъде в Бандол, в някой от онези апартаменти, декорирани във френски стил, с мебели като таралежи, нито един удобен стол, спомняш ли си?, така че няма друг начин, освен да се метнем в леглото, за да говорим удобно.
Никога не ще има отговор на онова писмо. В продължение на известно време обмислях най-суровите думи, пишех дълго чернови или изпробвах на глас защитата си, която исках да е прозорлива, убедителна, без пропуквания, подкрепяща разумността по всеки пункт от твоята нараняваща реч.
................
Колкото до любовта, не добявам пера на шапката си всеки път, когато едно сърце ми се подчини чрез измама, но не мога да се възхищавам на този, който толкова лесно се унижава пред мен и не разпознава лъжата. Грешиш, не живея щастливо в република от аромати и звуци, от морава и цветя, заобиколена от странни предмети и движена от екстравагантни обноски, защото не съм щастлива и това всеки глупак го отгатва. Може би съм, като Мадам Бовари, повече сантиментална, отколкото артистична, и гледам заобикалящото ме, външните неща, залезите, със същото желание да изгоря мостовете след себе си. Но се заклевам, че когато се събуждам, всеки ден се възражда с мене напразното и мъчително усилие да строша стената, която ме отделя от мен самата и от успеха, който дойдох да търся тук, като че талантът ми бе лампата на Диоген. Празнословие и пак празнословие. Защитата ми винаги свършваше в признаване на всичките ми грешки, нито една повече от онези, които ти отбелязваш в писмото си като стрела на отровна любов.
/следва/
|
Do you remember? (Ана М. Навалес)
