|
Есе за някои ползи и вреди от предпоследното желание на анархиста
За пореден път Шмонти беше паднал жертва на мировата си скръб. Трябваше ли да избира точно приложните изкуства за свое призвание? Само недалновиден типаж би избрал сред вариантите керамиката и стъклото за поле на изява. Грънчар… Стъклар… Без свое ателие и пещ… Има ли нещо по-тъпо от това да се спреш на изискващата най-големи инвестиции специалност в бастиона, ковящ кадри за полетона изобразителните изкуства?
Прокълнатата книга за колекционери на предмети на изкуството е виновна каза си той. Бохемско стъкло… Китайски порцелан… Чешки майстори… Гръцки амфори… Кани, чаши, бокали... Бла-бла-бла.
По-добре да бях кандидатствал текстил. Или интериорен дизайн. Да ги сбъркам новобогаташите с майтапи в стил рококо или барок.
Сега дане седя мислено в стаята, за да гледам как зад прозореца се сипе първият сняг и да тъка поредното килимче с лебеди, езерце и градче с къщички със скосени покриви на потъналия в зеленина бряг в озарената от изгряващото слънце далечина, което да пласирам на пазара. Народът си пада по предметите на изкуството с двойно предназначение. Народът не е глупав да си купува чупливи предмети, които да събират прах в бюфета или барчето. Друго си е да прибереш гобленчето или килимчето в скрина.
Кралете не са били глупави, ама никак. Намерили са му цаката на топлоизолацията. И на шумоизолацията. Тапицирали са стените на дворците си с пана и килими. Още в ония далечни времена, когато парижани са изливали от нощните гърнета на паважа съдържанието, от което всеки простосмъртен в днешно време има много варианти да се отърве. Било то навън, в малката като кучешка колиба за елитен булдог къщичка в двора на вилата, било то в жилището си, все тая дали ще е мезонет на три нива или таван десет на десет квадрата на улица Канарче 15, където има една обща тоалетна за всички. Да, с тежка въздишка си каза Шмонти, славни времена бяха тогава. На улица Канарче.Славни и бурни времена. Господ ни даде шанса да преживеем нещо като френската буржоазна революция, да се докоснем до нейния кипеж… Дори в тоалетната се чувстваше революционната атмосфера…
Този спомен, споменът за осъществяването на бляскавата идея да започнат вместо тапети да облепват стената срещу чинията с изрезки от вестниците, които се множаха като зайци в периода на очакването на призрака на капитализма с човешко лице… В очакването на някой, който като Колбер ще въведе западащата икономика в ред… Всички ние се нуждаехме от вдъхновение във всеки миг от ежедневието каза си Шмонти. Спомням си само изрезката, на която с огромни букви пишеше: СВЕТЛИНА В КРАЯ НА ТУНЕЛА. Иначе времената бяха тежички, имаше недостиг на моменти на тоалетна хартия. Но всяка монета си има две страни. За сметка на това до тоалетната чиния имаше малко столче с натрупани върху него прочетени вестници.
Ех, какви времена бяха тогава… По-смешни статии не бях чел. А как благодатно въздействаха на перисталтиката. По-добре от всеки пургатив…
Шмонти погледна към прозореца, зад който валеше тихо и напоително сняг на парцали, и си каза… За пълна идилия тогава липсваше само снегът. Зимата можеше да направи изключение и да белоса улиците и площадите през ноември.
Да. Керамика и стъкло. Само един безнадежден идеалист би се спрял на тези техники, за да забогатее. Революцията е виновна, рече си той. Само тя е виновна за несполучливия ми избор. Тогава бях първи курс. Можех да се прехвърля друга специалност. Дали разумът ми не беше объркан от идеята да слагам парите си в буркан с капачка и да го потапям в казанчето? Стъкленият буркан се е превърнал в символ на богатството и просперитета заради възпаленото ми от долитащите от близкия площад крясъци на запенената, обзета от колективна психоза тълпа.
Щеше да е далеч по-зрелищна гледката от малкото таванско прозорче на кълбата черен дим над пламъците, обхванали сградата на новия цирк, на фона на снежна белота. Друго щеше да е внушението. Внушение за изграждане на новото на фона на белота, на чистота, навяваща асоциации за снега като символ на плодородието, затрупал покривите на старите сгради в центъра като полята, очакващи пролетта за да се събудят кълновете. Да, щеше да е друго.
Кой знае дали зимата нямаше да изиграе ролята на личността в историята. И да охлади буйните глави, да прибере тия хора по домовете им на топло. Наместо да разрушават моя любим мит как започвам да продавам вази като ябълки на пазара и ставам милиардер.
Освен това се подведох от любовта си към ексцентрични постъпки, към авантюри и си въобразих, че дипломата от учебното заведение с гръмка фирма без покритие във вид на финикийски знаци ще ми осигури благоденствие. Като на предишното поколение, ползващо се с привилегии, за които селскостопанските труженици биха могли само да мечтаят. Признай си, каза си Шмонти, че двигателят се е наричал съчетаване на приятното с полезното. Избор на занаят, упражняван надомно, а не из брулените от ветрове и заливани с огън и жупел от слънцето земи, изискващи оране и копане. Ами същият стремеж беше в основата на революцията. Всички копнееха да се заселят в столицата и да си осигурят топло местенце на завет в някоя канцелария. Горкият Петручо… Блъскал беше три години като металург при гневно съскащата и пръскащата искри доменна пещ, за да получи правото да стане столичанин. Нещо, което въстаналият народ постигна за дни. Без да бърше пот от морно чело в цеха.
Ето сега имам професия, имам импровизирано ателие в хола, обаче не успях да събера пари да си закупя ателие и да си направя пещ в ателието. Откъде толкова акъл у идиот, на когото от дете са му наливали в канчето максимата: Духовното е над всичко, финикийските знаци са само условие да се стремиш да се обогатиш духовно. Чакай бе, аз съм само духом тука, споко.
Да, каза си Шмонти, тогава нямаше интернет и торенти, нямаше ютуб, нямаше електронни библиотеки, и аз си давах всички спестени от парите за закуска стотинки от буркана касичка за да си купувам книги. Времето, оставащо от игра на двора, отиваше за ходене до библиотеката за поредното съкровище на хартиен носител. Добре че в лавката по пътя, който беше дълъг, продаваха любимите ми бонбонки Сен-сен, за да не съжалявам за това, че пропускам мача, че не пазя на вратата в оспорвания двубой с отбора от съседния блок.
Бяха ми отредили още тогава ролята на вратар, и май ще продължа да съм на този пост цял живот. Всички топки ще хвърчат в моята врата. И ще си плащам солено за всеки пропуснат гол. Отборът ще ме мрази и ще ме обвинява за всяка загуба. Нападателите ще получават бонуси и милиони на мой гръб. За мене някоя хилядарка отгоре за спасена дузпа. А дузпи бол. Съдиите ме намразват колчем ме видят. От пръв поглед.
Много интелигентен им изглеждам на всички, каза си Шмонти. Особено откакто сложих очила. Откриха ми късогледство в пети клас. И се започна ходенето ми по мъките. Когато ме викаха да играя футбол на площадката в двора, свалях очилата и ставах недоскив. Иначе рискувах да ми счупят цайсите – и поредното изтезание идваше на дневен ред. Изборът на нови рамки – изборът без избор.
Избор на грозни рамки, по-грозни от най-грозните – нещо такова. Тогава в душата ми се зародиха наченките на анархизма. Тогава закопнях да изпочупя витрините и да изпотъпча рамките. Да, каза си Шмонти. Тогава се случи превратът в душата ми на краен идеалист. Единственото, което ме примирява с техния белязан от безумия бунт говорилня са магазините за оптика.
Спомни си за далечното и отдавнашното си пътуване до страната със същия строй, където даде всичките си форинти почти за рамки Кристиан Диор. След което мирът и спокойствието се възцариха най-после в наранената му от обидни прякори душа.
Идиоти, каза си той, те не знаят, че те посрещат не по дрехите, а по марката на очилата. Затова оттогава не жалех пари за две неща – за маркови рамки и книги. Дрехите са нещо преходно и тленно, но огледалото на най-важното, лицето, са цайсите. А те пестят точно от това. Нямат повечето вкус да си изберат най-важното, което се набива на очи след като отмине първата вълна, преценката за стойността на дрехите. Всеки те гледа в лицето, когато общува с теб. Дори най-хубавото лице може да бъде обезобразено с грозни рамки и да изкриви представата за теб. Да заприличаш на идиот. Най-малкото.
Шмонти намести с отработен до детайли елегантен жест очилата си, за които беше дал бала пари, и реши да се отърси от мировата си скръб, като стартира компютъра и си потърси четиво за душата и съпровод на нещо ново от любимия си музикален жанр. Да се зареди с малко здравословна агресия и да задоволи желанието си да раздава шамари. Предпоставка за намиране на обратния път към банана кънтри от захаросаната страна Сиропиня. Телом съм там, напомни си Шмонти. За каквото и да се сетя, дори за най-гадното, трябва да си свиркам.
Подхилна се при спомена как на Канарче 15 бохемите от съседния таван се бореха по нощите с революционния шум. Е как така винаги се будех когато надуваха тонколоните с песента Йо-хо-хо и бутилка ром! Всички дружно припяваха и песента литваше от отворените прозорци към унесените в сън кооперации на спящите блажено обитатели на идеалния център. Предимно реститути и реститутки. Които имаха всичко без да ходят по площадите и улиците. Така се зароди гръмката лоша слава на тавана, анатемосван задружно като гнездо на порока и анархията от възпитаните граждани. Изрядните семейства, лоялните представители на обществото, които живееха в унисон с патриархата или матриархата в зависимост от това, кой притежава скъпоценното жилище на пъпа на столицата.
Не бе… Будех се винаги когато пускаха песента от филма Титаник… Оттогава духът ми преяде образно казано с тази песен, с която Селин Дион превзе света и сърцата на всички закопнели за любов на всяка цена домакини. Готови да се удавят в ледените води, но само и само да изживеят няколко мига с любимия. Единствения любим.
Има логика каза си Шмонти. Вместо мъждукане заедно и един непрекъснато възпроизвеждащ се ден с мисли дали ще има някой, който да ти налее чаша студена вода, когато и виаграта не действа… Ами да, за предпочитане е да си отидеш хубав и млад след чаша уиски с лед в баровския ресторант на най-грандиозния кораб-близнак, пръкнал се от доковете на имперско пристанище. Като след адреналинов сблъсък с айсберга паднат всички задръжки и се изправиш на палубата с пламнала от пръв поглед любов, за да се нагълташ след първата истинска целувка с ледения коктейл, сервиран ти от побеснелия океан.
Спестяваш си доста неща. Лъжливите обещания за вярност до гроб, повторението на закуски, обеди и вечери под рефрена, трябват ми пари за това и онова, без което може, може бе! Добре, че навреме се осъзнах и се отървах. Само това ми липсваше сега, някой да ми гледа хистърито в компа, да ми преглежда списъка от номера в джиесема и да подскача като след ужилване от оса при звука на всеки SMS…
Знам, че съм тъпак, че винаги правя погрешни избори. Знам, че когато бъркам в чувала винаги изваждам оттам най-отровната змия. Има змии и змии все пак. Аз обаче методично и винаги изваждам кобра. Дори сънувам кобри. Не някой смок.
Последния път обаче, когато си организирах поредните спални дни, за да възирам от даскало, имах странен сън, от който се събудих като победител. Този път не бърках в чувал, а най-внезапно на пътя ми се появи, изпречи се кобра. И нападна веднага, без да се помайва. И преди езикът й да се впие в плътта ми аз светкавично сграбчих главата й с голи ръце и я откъснах. С голи ръце на мига убих кобрата. Събудих се от чувството за отвращение от допира до нещо студено и слузесто. Толкова реално, сякаш случилото се в съня беше истина.
И оттогава сякаш развих сетива за дебнещите ме смъртни опасности. Оттогава се научих да реагирам светкавично без да разсъждавам при опасност да умра било то буквално, било то духом.
Шмонти си спомни за волтовата дъга. Случаят, който беше сред безбройните доказателства за победата на интуицията в името на оцеляване на материята. Онова проклето гномче, как го наритах по стълбите само, със задоволство си рече той. Проглуши ми ушите с лекциите си за вечното блаженство, осигурено на всеки, приобщил се към тяхното Братство… А го бях наел да прави ремонт, каза си Шмонти. Трябваше да вапца стените, толкова. Шибания майстор по всичко. Кой дявол замъгли разсъдъка ми и му поверих задачата да инсталира бойлера. Хубаво, поверих му, повярвах на лакърдиите му, че разбира като никой друг от електрика. Това добре. Обаче от какъв зор влязох в банята да се изкъпя? И стъпих в масивната метална вана след като бойлерът загря водата почти до точка на кипене?
Какво ме спаси тогава, досущ като случая с кобрата? Интуицията, подчинението на абсурдния и непреодолим импулс да изскоча в коридора за да си взема кърпата, хавлиената кърпа, която както винаги от разсеяност бях забравил да закача на вратата на паянтовата кукичка. И като отворих вратата, за пръв път в живота си видях отблизо що е то волтова дъга, за която материя ми писа шестица учителката по физика. Която ме обожаваше. Искаше да стана физик, защото имам брилянтна логика и отговарям на поставяните от нея практически задачи почти на секундата.
Стоях тогава до отворената врата с хавлиената кърпа в ръка и наблюдавах как волтовата дъга като раноцветен камших удря по дъното на ваната там, където преди секунди бях стоял аз. Шмонти стартира компютъра и реши да си пусне илюстрацията на последствията, твърде бледа впрочем. Пред реалните последствия, които се изчерпваха с две думи: надомен крематориум. Предплатен при това.
Асоциацията ме подтиква да си пусна това, щом като вече духом съм на място, където имам мрежа.
- Bad Romance
Горкото момиче, каза си Шмонти. Как го разбирам само. Какво ли не правят хората за пари. Преструват се, че си сменят пола. Слагат маската, която не е присъща на тяхната същност. Макар че засега при тая моя за щастие представляаща спомен от миналото депресия, която зимата ще излекува с първия сняг, мога само да разбирам и да съчувствам. Но не и да се унижавам дори за милиони. Да се представям за това, което не съм.
Подмина песента за телефона, която не беше никак лоша и си каза, предпочитам да си пусна сега хита, в който всеки кадър е истина, защото така се опитаха да ме направят инвалид, в името на миража чаша чешмяна вода.
Paparazzi
Папараци стават всички без изключение. Не е задължително до са журналя. Дори човекът до теб е в бандата. Дори неговата рода е в бандата. Да не говорим, че отровата може да е само думи, плоча, която ти въртят еври дей. Или трапезата, обилната трапеза, призвана да те закотви, да те зароби с трупането на излишно тегло. За да не те харесва никой друг.
Всичко в името на обслужването и обгрижването. Чашата леденостудена вода от скъпия хладилник, който купих с цената на лишаване от част от спестените за закупуване на материали за пещта за изпичане на образците на моето творчество, с които задръстих мазето. Другите складират туршии, зимнина, аз – предмети на изкуството, които след тяхната нежна революция не струват пукната пара. Е, колкото за банани и за швейцарски шоколади стигат.
Какво от това, че с времето, което било общо, разбирах все по-ясно, че в новото време славата не се дължи на труд и дарба, а на пачки, каза си без грам емоция рационалистът-мизантроп и по съвместителство онорхист Шмонти.
Купува се като стока с пари славата. Кихаш повече за величаене от вестникари, изкуствоведи, критици и прочее рекламни агенти, имаш по-гръмка слава. Проклинаше се за гордостта и ината. Вместо като съученичката си от основното училище Цецолина да направи компромис, да се омъжи за някой Бобчо, червив с пари, син на дипломат, той се придружи с обратния вариант.
Без да е Бобчо, без да е Крез, попадна на графиня дьо Помпадур. Графинята или баронесата, все тая, рече си Шмонти, всички титли не можеш ги запомни, държеше на кринолините, на антиките в будоара си и пет пари не даваше за мечтите на простолюдието в негово лице, което в крайна сметка се оказа губеща инвестиция. Гений без пари. Без световна слава.
Същото като спестовна Барби касичка, сладко розово прасенце с панделка, обаче празно. Разклатиш го, а то не дрънка. Такава е съдбата на прекаралите пет години в полумрака на меката на заблудените роби, строители, вграждани стените на историческите забележителности в пустинята. Виж халът на строителите на финансови пирамиди, на миражи в пустинята, е нещо съвсем друго.
Поне да бях станал борец с корупцията, подпомаган от щедри спонсори от чужбина, рече си Шмонти. После да ме тровнат с някоя нова отровица - и нещата стават шест. Президент в изгнание. В очакване на изборите.
И си пусна навелото го на мисли за чувството, за заблудата, виртуалната заблуда парче за любо-оффо-та, която беше имал глупостта да превърне в нещо реално, в реално присъствие в живота си.
Да заживее съвместно с материализирания от него свят чрез среща в заведение, което по ирония на съдбата носеше нейното име и се намираше в подножието на хотел, извисяващ се над кафенето. Сцената, на която се разигра трагикомедията ти си мечтата на моя живот. Ти си любовта, ти си моя съавтор, с когото докато смъртта ни раздели ще правим не война, а любов и велико изкуство. И заедно ще щурмуваме Олимп, отреден за боговете и богините на античността. Ти си моя Зевс, моя Марс и Аполон, аз съм твоята Артемида… Атина и Юнона, нимфа, която си избереш.. Шмонти не издържа и започна да се смее на глас. Получи пристъп на хомеричен смях… Добре че духом съм тук, а не в Сиропиния, където смехът е под забрана, рече си той.
Мамка му, кой беше пласирал на книжния пазар в неизчерпаме количества тия Древногръцки митове и легенди… Във всеки дом имаше такава книга. Може да нямаше Книга за домакинята, Енциклопедия на банановата държава, в която се беше върнал чрез спомена си от страната на обединените приказки Сиропиния. Пустата му носталгия, пак ми сви гаден номер, рече си Шмонти. И ме прати в онова минало… Когато се вълнувах от нещата от живота. И се будех на таванчето не само от песента, съпровождаща гибелта на Титаник. Цялата бохемска компания обожаваше Тина и в преносния, и в прекия смисъл на думата.
Да, въздъхна той… Всички младоци бяха готови да й паднат на колене. Не заради парите. Тина не се интересуваше от пари…
Многото пари не даваха шанс. Къде ги тия като нея? Може би пък затова ме върна носталгията в този отдавнашен ден, защото тогава го прекарах в слушане на Тина, Simply The Best.
В бохемската мъжка компания на улица Канарче беше пуснал корени култът, наречен Тина. И всъщност не беше болка за умиране, че бяха способни да пият до зори и да си приказват за жени като нея. Като слушат рок на помитащи буржоазния квартал Тихия кът в центъра децибели. Шмонти усети в душата си надигането на вълната на неговия рок анархизъм. В Сиропиния съм обречен да слушам класически трели, каза си той. Дори градският часовник в центъра на столичния им град Розбланш известява часовете с пеене на различни птици.
Забравих в Сиропиния за времената, когато празнувах успеха на моя щурм, на превземането на надменната крепост на академизма не след четири-пет опита като големия талант Игнатос, талант ама без връзки. Класирах се от втория път. И влязох по случайност. Първия път поради случайност не ме приеха, оказа се, че са подменили с моята изпитна работа тази на чедото на някакво величие на финансовия небосклон.
Къде ли е сега Крекси, запита се Шмонти, с него бяхме на един и същи хал. И по еднакъв начин си запалихме чергата, всеки своята. Освен това живеехме в един и същи квартал. Изгряващо слънце номер четири. И пиехме кафе в едно и също квартално кафене. И в това пред магазинчето отсреща, рече си Шмонти. И надникна през прозореца, за да види има ли промени в дислокацията. Снегът тихо затрупваше тротоара, делящ улицата със сладко, навяващо мисли за захарни изделия име, от Метростейшъна.
Която станция задружно съзерцаваха с най-ексцентричното копеле Крекси, което побъркваше квартала с перформънсите си. Голям кеф беше да си пием с цигара кафето. Гледаха ни като отровени, понеже Крекси беше прочута местна откачалка. А с какъвто се събереш, ставаш като него гласеше фолклорната мъдрост. Липсва ми лафа с това говедо, каза си Шмонти. Жалко, че не е телепортиран в Сиропиния. Като мен.
Щяхме да ги побъркаме. И замисълът ми да построя с пари от продажбата на закупения замък втора ръка първата лудница в тая страна без казина, без кръчми, задръстени с тютюнев дим и ухаещи на уиски, а не на разни здравословни веге коктейли, щеше да стане страшно, направо адски печеливш.
Благословени, весело и щуро прекарани години... Морето беше до колене, а славата в кърпа вързана. В мрачната реплика на Бастилията, цитаделата на академизма, светът започна да губи цвят. Сивият хладен повей на уеднаквяването бавно и сигурно попари мечтите. Сивотата на интериора се включваше в подкрепа на душевната монохромност. Съюзяваше се със спомена за есенното небе, натежало от облаци, готови да заплачат. Баш по Коледа.
Всъщност, рече си Шмонти, отърсвайки се от осъщественото си мислено пътуване в миналото, за да си отдъхне от благоденствието в Сиропиния. Стига с тая носталгия, няма нищо по-глупаво от празниците. Един ден в годината, отреден за прегръдки, един ден за целувки, ден на жените, ден на любовта. Ден за каквото и да било. Един ден за радост или за тъга.
Потрепери от отвращение при спомена за деня, съчетаващ деня на християнското семейство със сатанисткия празник, чийто символ бяха прилепите, паяжините, тиквите и маскарадите. Мразя карнавалите, рече си Шмонти. Всички тези маски и костюми. Хелоу ин… Предпочитам Хело, салун. С какво могат да ме изненадат някакви дядовци Мраз и Коледа под елхата? Предпочитам зимата да ми направи празник на душата като белоса земята… Като днес. Обичам тази белота.
Осттанал съм си анархист-мизантроп въпреки принудителния престой в Сиропиния, рече си той. Вече отдавна не изпитвам детската радост в преддверието на празниците. Погледна монитора. О, да, по дяволите, наближава Коледа. После се сети, че възпроизвежда някакъв спомен. Добре, че не сме февруари, каза си той. Мразя рождения си ден откакто се помня. Донякъде понасям януари заради Амадеус. Моя събрат по зодия.
И той всичко по трудния начин… Always The Hard Way
Млей, ако ми беше съвременик какви рок-шедьоври щеше да пише... Те го отровиха, за да не изчерпи класическата музика. Още десет години и всички композитори с перуки без слава и хляб.
По навик посегна към неотворения пакет цигари в чекмеджето на бюрото, запита се дали са истински, все пак съм се озовал тук мислено, рече си Шмонти…
Я виж ти, бюрото ми е затрупано с подарените ми от Крекси рисунки. Виж това е изненада… Туш и акварел. Илюстрации на приказката за баба Хола на братя Грим. От изтупваното през прозорчето килимче също се сипе сняг на парцали. Егати кадърното и откачено копеле, рече си без завист Шмонти.
Спомни си за разказа на Крекси за изпратеното писмо до някаква негова виртуална тръпка, станала причина да се подхлъзне на непочистения лед пред заведението, в което лете си пиеха понякога бирата със скара, в резултат на което бил превъртял от яд.
Говори ми с недомлъвки за някаква зала, за някакви, дето го лъгали, че са хора от кораб майка, същия като в сериала Батълстар Галактика. Нищо не се сещам, боравеше с Езопов език, но общото впечатление беше, че са го омайвали да стане парче посредник между добрите извънземни и неразумното човечество. Обаче няма да забравя как Крекси побесня и ми каза:
- Представяш ли си, бро! Тая кифла надменна да ми блокира адреса, точно когато й пращам писмо с извинения. Ще пропуша, не издържам. Едва си надвих на гордостта да си пиша индулгенцията. Щеше да хване декиш дори пред самия Върховен Инквизитор. Майната й, много важно, че ме е блокирала. Да беше Тина Търнар, да има за какво да се тръшкам.
Шмонти се сети как се ухили и му рече:
- И ти ли, Бруте?
- Че с какво съм по-различен от тоя воин мъжкар?! – сопна му се Крекси. – И на мене разни матрони или порочни сенатори, червиви с финикийски знаци, бастисали Империята с мързела и разврата си, постоянно ми забиват ножа в гърба.
Случайно даси попадал в мрежата на ония от Римския клуб? Забрави въпроса. Асоциация с Древен Рим. Не бе, с Рим на аристократите, на гениалния италианец. Съвет от мен, гледай как ги е оправил Фелини в края.
Помълча и изсъска:
- Пък и цялата тая съседска сган... Чашата ми преля... Слава и признание ли? Ха! Защо са ми, след като така нареченото творчество не ми доставя удоволствие! Нямам муза! Като ме е напуснала смотанячката муза няма да мра сега!!!
А Шмонти тогава стройно и високо му припя, точно в момента, в който един полицай с бързовар в ръка се засили към тяхната, единствена, впрочем, маса, алчно вперил поглед в празния пластмасов стол.
- Сганта е не само съседския еснафлък, бро, а съвкупното население на тая банана кънтри, която се крепи на петата колона – продажни драскачи, фамилни връзки и вражди. Кланове, бро. За артисти като нас няма място в квартал с тъпото име Слънчев Изгрев. Викал ли те е скоро, кварталния, апропо?
Полицаят даде заден ход и отиде при наострилата уши група от цивилни ченгета, личеше им че са ченгета от километри. Имитации на Нео от матрицата. Падам си малко нещо профайлър, рече си Шмонти тогава.
Мечтата ми беше, освен да стана прочут и най-вече богат творец, да стана таен агент. И си спомни за това, че неговият любимец, мелез между жена от банана кънтри страната и мъжкар от съседната страна, зарината с бомби заради някакви тежкари, мечтаещи по втория начин с даване на общото, не само тяхно небе,без да потат отаналите собственицци на въздуха, да влязат като равнопоставени в един по същество в зората си алианс на търговците на стомана. На едрите индустриалци. Като в същото време се заловиха с индустрията, обаче не да надграждат, а да разчистват терена за нова.
Шмонти си спомни как се изгърби пред монитора да търси дневника на прототипа, митичния, на бледата кинаджийска сянка агент 007. Който се беше законспирирал така, че дори безбройните агенции, даващи луди пари да го имат в редиците си, нищо не знаеха за него. В мрежата се мълвеше, че имало навити да заменят цялото си състояние, от горните позиции в топ класацията във Форбс, за този дневник. На агента 007 от плът и кръв.
Все пак успях да се докопам до някои случки, каза си Шмонти. Хакнаха ме тогава. Не успях да запиша откритията си. Но едно от тях се вряза в паметта ми като пример защо при наличие на чувство за хумор, професионализъм и много на брой пръскащи се по шевовете банкови сметки, парите могат да ти доставят огромно удоволствие.
Я да си пусна малко хард рок, абе рок - рече си Шмонти. Кой, кой? Много са.
Motorhead: "Line in the Sand"…
Май съм единствени в света анархист по съвместителство антимонархист, избрал пътя на еволюцията от малък, рече си Шмонти. Потрепери при спомена за разказа на Крекси как са го филмирали във Вилидж Симеонофф... Баварците ДГД, рече му тогава Крекси. Барабар с техния 1 май.
Сигурно и агент 007, истинският, не е лесен като мен, родения с дарба на профайлър, рече си Шмонти. Истинският агент мелез като мене с дневника, за който продължават да наддават, не от плът и кръв, а не ментето, рожба на драскачи с бедна фантазия, които не са чели колкото мен за разузнаването, повярвали в лакърдията, че една женска е способна да провали и да подпита гений на конспирацията, двоен, троен, десеторен, ако щеш, действащ полеви агент.
Учил в школи, да, но еволюиращ във всеки миг в името на каузата си оцеляване. Кауза две в едно. Нито миг отпускане, в името на своите интереси и физическо оцеляване, в името на работодателите също.
Абе разликата е като между канцеларска мишка, която е на сигурна хранилка, и между хищник сред хищници. Нарочно отлагаше спомена за случая, който нямаше как да не бъде истинско парченце от пъзела на живота-загадка на мъжкаря, в чиито вени течеше наполовина същата кръв като неговата. И тия нещастници в банана кънтрито си съсипаха разузнаването при тяхната революшън, рече си с презрение Шмонти. Първата им работа беше тая – да разбият разузнаването. Тъпата история с досиетата си беше разработка на къртици, окопали се в новата власт. Както и да е, рече си Шмонти.
Та какво за случката в казиното на Лас Вегас дойде ли най-после време? Дойде, съгласи се със себе си той. О, защо някой Господар на времето не се смили над мен и не ме прати в онова баровско казино… Да гледам как агент № 1 в света проиграва заплатите на целия Отдел на агенция от ранга на ЦРУ или мей би заплатите на главен Отдел на самата Върховна агенция, управляваща седемнадесетте служби на САЩ… Толкова бяха, 17, преди. Много важно ако бъркам.
Проиграва заплатите, кеша, пред очите на доносника от въпросния отдел, който от завист го следи, за да се сдобие с компромат. След който ще разкарат от Отдела този пейн ин ас, на чиито полети над кукувиче гнездо шефовете навсякъде гледат през пръсти.
Щастливият доносник си тръгва окрилен, защото утре е денят, в който плащат заплатите. Е сега вече, с оглед на космическата сума, на кеша, провалът на разхайтения наглец е в кърпа вързан.
Да, ама не, понеже това беше малък откъс от дневника на агент 007, рече си Шмонти. Който агент 007 беше писал, че е забелязал отдавна проследяването и е решил да си достави удоволствието да играе като нехае за ходовете, като прави нарочно губещите ходове, пред очите на колегата.-съгледвач.
И на следващия ден какво? Леко дръпване на сумата от една от тайните дори за Отдела банкови сметки и слагане на масата на балата кеш за заплати на целия състав на елиния Отдел, вече подгрят за сценария на позорния провал.
И после по смътни спомени се сещам, че 007 беше писал, че му е писнало от тъпата работа в най-скучния отдел, и без това, затова е режисирал спектакъла в казиното , за да подаде с кеф молба за напускане и да се цанил за по-ниска заплата в по-второстепенна агенция, където било по-интересно и екстремално. Ролята на полеви агент, която му били предлагали, го изправяла пред решаването на интересни творчески задачи. Искал да бачка нещо ново. А не да сменя мацките като ръкавици, както го обрисуват тъпите сценаристи.
Да, така си е навред по света, помисли си Шмонти, но когато осъзнаеш как те мамят това престава да те бърка, да те дразни. Все едно да се изнервяш от липсата на отговор на въпроса има ли живот на Марс. Във всяка държавица си има хора, които да я проклинат заради липсата на отговор на тоя тъп въпрос. Държавата им била виновна, че са лишени от въображение и чувство за хумор да търсят отговори на други въпроси. Да речем, има ли живот в техния персонален живот.
Все пак някои си въобразяват, че в чужбина имаш шансове за персонален живот, приложи стария и невървежен отдавна номер за утеха присмехулникът Шмонти. Номерът при мен не минава, всеки пореден път. Спасителният пояс помага точно колкото капките валериан, подлудяващ котките, които поне изпадат в еуфория. Освен това ти, тъпо копеле, рано се усети, че те ваят задружно по калъп живот в правата линия. Същото са се пробвали с Крекси, говорили си бяха по въпроса, като Крекич винаги казваше:
- Тия не на нас, бро. Не на нас.
- Старият номер върви колкото стар виц – обаждаше се щастлив Шмонти.
- Нека си вярват, че минава, бро. Лошо няма.
Шмонти още преди да го запокити съдбата в страната на обединените приказки Сиропиния беше разбрал, че речите на оглавилите революшъна за това, че бачкането от зори до мраке златния ключ към забогатяването минават само пред Буратино. Аз не съм ви Буратино, почитаеми, казваше си той, когато си пиеше кафето и пафкаше цигара, съзерцавайки Метростейшъна. Реално дело на бивш кмет, а не захаросани усмивки на презрения крадец, избран заради съвпадението на имената и заради щедрите обещания от пасмината. Направил огромно състояние не от бачкане, а за да се катери нагоре в йерархията. И тъпаците си въобразяваха, че неговата летва е тяхната летва, според която да скачат. Понеже и тяхната шибана летва не беше и не е ниска.
Но в тая игра за крадливи лентяи, печели най-добрият играч, отработил в някоя групичка, разбирай, партия, умението да гепи с благородни подбуди. В името на благоденствието на обществото. Самата дума общество първосигнално го отпрати към спомена за Крекси, който му казваше при вида на поредния опулен минувач, очевидно изпаднал в стрес при вида на лудото копеле на квартала Слънчев изгрев:
- За мене, Шмонтини, е чест да ме отхвърли и дамгоса общество на такива малоумници. Ако тия ме признаят за нормален, ще се гръмна, бро.
Шмонти беше читател не само на книги и разкази за разузнаването. Другата му, далеч не толкова голяма слабост бяха прочитите на трактати за психичното здраве и за това що е норма. Защото такова разбирателство и родство на душите с лудо копеле като Крекси, освидетелствано и вписано в аналите на много оазиси от типа на австралийския Ню Хевън, го караше да си задава някои въпроси. Понеже не познаваше по-грозен реалист и трезво разсъждаващ тип от приятелчето си с жълта книжка.
Каква ли цена е платил за благодатната диагноза баровец,? запита се Шмонти. Като се разкарам от Сиропиния ще мина обучение в някой оазис. И без това от книгите за разведките знаеше, че някои полеви агенти ги заселват там, за да тренират умението да оцеляват в екстремални условия. Лудиците са и ковачница на кадри, ама тия тъпаци не го знаят, самодоволно си помисли Шмонти. Но катопрофайлър мога да гарантирам, че Крекси не е ченге. Няма никакво отношение към тая професия.
Знаем някои етапи, разказани ми от Крекси, явно цената на диагнозата баровец е възсолена рече си Шмонти. Обаче срещу колко, за кого и защо? Понечи да запали за пореден път първата цигара от поредното отказване в света на хаоса насам. В Сиропиния беше пропушил при първа възможност. Отвратен от лулите с лавандула и мента, задължителния ритуал в страната на приказкките.
Гномчетата в Сиропиния наскоро бяха хванати в крачка от стражарите и Шмонти все по-трудно се сдобиваше с тютюн, който беше под забрана. Интересно, Великият вълшебец дали не е бил заклет пушач преди да се развихри като Инквизитор на тема тобако в Сиропиния. То и фюрерът е бил закет враг на тютюнопушенето.
Подобна жестокост и безкомпромисност са присъщи само на бившите заклети пушачи. Най-строгите мерки тъмничен затвор и изтезания бяха предвидени за нездравословното занимание. И за снабдяването с нездравословен ресурс за анатемосания порок. Е, поне мога да разиграя мислено любимия си спектакъл, рече си Шмонти. Взе приятно хладнеещата си бойна запалка Зипо, щракна и внезапно се сети за онзи далечен ден, когато… отказа цигарите... Стига бе, нещо бъркам, не аз, а Крекси ги отказа. Но бързо пропуши пак. Ха-ха. Шмонти пак не издържа и се засмя на глас при спомена за разказаза случката с портрета от тютюневи листа и за Фарт.
С отвращение излезе от яху пощата си, на свой ред блокира адреса на една кифла, която го преследваше в клубовете и си пусна Ричи За-мора ...
За да чуе с наслада думите If you're leaving, close the door I'm not expecting people, anymore, като остави на пича да изпее втората част: Hear me grieving, lying on the floor Whether drunk or dead, I really ain't too sure...
Остави цигарата на бюрото и седна да избира картинка на пищов, който да му хареса, за да го постави в блога си великодушно наместо посланието - Що не се гръмнеш?! Хареса си един колт от времената на Гражданската война не, амо от епохата на забрана ърху алкохола...
Потапянето в състоянието, което наричаше неизбродна душевна мизерия, приключи. Шмонти погледна към библиотеката, на чийто рафт стоеше ваза с няколко паунови пера... Абе аз не ги ли изхвърлих отдавна, рече си той. Сети се за щатския сериалу чийто главен герой всеки ден изживяваше едно и също, но по различен начин, като всеки път го връщаха да осмисли урока и му прожектираха поредния ден близнак.
Шмонти стана, решително извади перата и ги натика в кошчето за боклук... Май вярно излезе, че не носели щастие в любовта.. Понякога и шаманите имат право. Желая ти щастие! Оставям те да ощастливяваш принцовете на бял кон с гледката на ветрилото на перата си от птиците на твоя живот. Кукло.
С мен беше дотук. blind man, one day at the future u will cry for me... I promise... But it would be too late for us... For me. Поправи се той. Все пак той разполагаше с повече време за глупости от нея. След като Ричи Замора... Леле какъв мъжкар за пример и мотивация да бъда като него... Помисли си Шмонти...
Съзерцавайки едно съвършено създание, за жалост може би съсипано от някоя кифла, влюбена в портфейла му на звезда... И внезапно се сети, че не е зле да послуша и да се наслади на истински мъжкари. За да вдигне гарда.
Дейвид, разбира се Дейвид... Или Мик? Here I come again? Друг път... Тъпачката ще има да почака. Обожавала Дейвид... Мъж без възраст... Избра "The Last Note of Freedom" ... Последва -Ain't No Love in the Heart of the City... Ако Дейвид беше гащник комплексар, щеше ли да вземе в групата ТАКИВА конкурентни мъжкари... Тая много иска бе! Писна ми от златотърсачки… ДГД, бе!
... Burn HD. If I had to choose, I would choose David... I want to stay until I die, just like him...
Шмонти запали цигарата, защото отново се озова в свои води. Неговият темперамент и разбирания нямат нищо общо с нейния характер и същност... Добре, че навреме се отървах от поредния вампир, рече си Шмонти. Реши, че отново прекрачва чертата, отвъд която пак ще се озове в онова минало, пред затворения от претенцията, така я беше кръстил, пред затръшнатия от самозабравилата се претенция прозорец. Зад който като сега се разпореждаше виелицата. Побърза да се върне в сегашното, което леденееше като миналото. Ала с онази свежест, отпреди раздялата, преди която политаше сърцето. Зад прозореца продължаваше да се сипе сняг на парцали. Но това вече беше един друг сняг, един нов стар свят, който не ти спира дъха. Пристъпът на меланхолия и носталгия се изпари. Като леката мъгла зад прозореца…
Мразя се, когато започна да се предавам, каза си Шмонти.
Ненавиждаше се при всяко затъване в блатото на оплакванията и съжаленията.
Ставаше един от паплачта, на която всичко й беше наред, но не спираше да хленчи… Малко им били малко парите, били потискани, не можели да отскочат до Дубай, не можели да си позволят Ролс ройс... Не срещнали принцесата/принца... Ако имат кон,нямат конюшня... Егати.
И се сети как пред съседния вход поредния беден абориген, наемател на боксониера, паркираше Алфа Ромео... Майната ви, боклуци… Знаете вие що е то недоимък… Живеехме на ръба, когато брат ми се разболя тежко. А моето влизане в скапаната ви непристъпна крепост за извайване под калъп на занаятчии беше престъпен каприз.
Надникна в портала, щом вече се е навлязъл в толкова реалистична материализация, на миналия си живот, за да види има ли нещо ново. Нищо ново, всичко беше старо, помия и трагедии, поредния изтрещял импотент сипеше простотии в тема за световна политика. Превъзбуден от синдрома комплекс на малоценност пред тежестта на световен лидер. Я си пусна като онтидот Iron Maiden - Wasted Years ...
Е, имаше една новина…Пак Грета…Поредната й грийн и антиваксърска простотия, с която занимава света.
Реши да погледне в тубата дали има отклик, за да му мине ядът от поредния нескопосан опит за зомбиране с възторг и възхита…Най-после да чуе нещо, което да изцери душевните рани, причинeни от поредната блага вест за New Орлеанската дева…
Армен: Грета без предупреждения приехала в Польшу
Добре, bro… Рече си Шмонти… Я още…
[url]https://www.youtube.com/watch?v=RBAOaR3Zxa0[/orl]
Армен: Грета - герой, которого мы заслужили
Добре, че езиците са ми хоби, каза си Шмонти. Реши след успешното лечение с точните думи, че е излишно да се ядосва на видиотените комплексари и нефелници, които разреждат неизразходваната си за полезни цели енергия в мрежата. От умрял писмо е да очакваш от тия продукти на системата да се променят. Има хорица, на които виелицата, дъжда, вятъра, липсата на порно, на списания с апетитни зайчета, на банани и западни коли на старо са им виновни... Че са си проспали младините.
Намразил беше Phantom Of The Opera на Найтуиш, заради подлата изневяра на оня никаквец, петнящ мъжете, клавиатурист, както го наричаше, смазал Таря – изневерите имат страшна сила, способни са да убят и група барабар с нейната слава, реши да си пусне Iron Maiden...
Нека ония Найтуиш се топлят на догарящата жарава и пеят начело с Ан, прословута с фалша си дори на плейбек, техния любим хит The Islander:
...
Нека примират пред грозния дърт импотент, седящ на ръба на пропастта... Закопнял да завлече там и групата насред огнения кръг ...
Този колт ще свърши работа и на Ан и всички останали да се гръмнат. Абсолютно. Не, по-добре Макаров, като съм на руска вълна, рече си Шмонти. Ерик, бро, дай рамо… След Гретхен имам нужда от антидот.
In Memory Of Kalashnikov: 700 Round AK Burn
А на мен да оставят вокала на Мейдън. Нека ми е зле! Моментално си пусна мотивиращия клип - какво не желае да бъде евър, н на младини,, ни на старини. И си помисли на лош английски, че когато І am looking at the old captain, he will not mind blowing up the Earth with an atomic bomb, so as not to die alone, but to take with him these singing hymns in his honor of the dear and sweet people whom he envies endlessly young. He is afraid to die alone, although there is someone who pours a glass of cold water, продължи на криво-ляво сносен английски Шмонти.
Я да си пусна леден рокдуш и да си кажа, мерси, че се отървах от тъпачките от двата сорта, на които налетя горкото момче в Misunderstood... ...
Поне да беше гадже на Bon Jovi кифлата тъпа, та да ме е мъка, че ме е блокирала... Навремето.
Бъркаш за Бон Джоуи, рече си Шмонти. Той има стабилен брак. Изключение от правилото за един толкова атрактивен и кадърен мъжкар. При това богат.
Както се казва - Keep The Faith... Аз предпочетох това навремето. И сега не съм против. Right now big mess... OK. Каза си Шмонти, и загаси третата цигара, която имаше вкус на електроника и пластмаса.- Я пак да си пусна химна - Terror - "Always The Hard Way" (WFF07) LIVE...
Принципът е никакви преговори с терористи, като оня зеленясал клоун. Шмонти усети как го облъхва благодатният морски бриз от далечните гимназиални времена, когато готината унгарка непрекъснато го гледаше на морето на плажа, но не й се уреди въпроса заради оная сръбкиня, заради която не само унгарки паднаха жертва на неговата непристъпност. Всякакви, хубави, по-млади десет години и по-големи от него, като оная рускиня от ленинградската продукция, която направи чудеса и не го остави да нощува на Червения площад. Защото в никой хотел не го искаха без тапия от някакво тяхно Управление гостиничных дворов… Не й дадох шанс, самодоволно си рече Шмонти, да ми изрече репликата:
- Ти си първият тип, по-голям от мен с цели десет години, но не съжалявам. Благодаря ти.
Имаше обаче друг повод да благодари заедно с цялата група, струпала раниците на пода. Шмонти запали четвъртата цигара и с огромно удоволствие си спомни, как изигра ролята на техен бодигард. На купон в покрайнините на съседния на столицата град. Унгарците бяха поканени от две яки момчета, близнаци на вокала на щатската група Терор. В този град след години Шмонти придоби самочувствие и авторитет благодарение именно на възхитата и закрилата на такива bros... Които нафуканите метростолични мъжлета наричаха, представи си, въглищари...
Както и да е, пак се отплеснах, рече си Шмонти. Накратко, домакините напиха готините унгарки и унгарци - най-готината не дойде, намери си някакъв повод да ме накаже, представи си, с отсъствието си, щяла да обиколи магазините...
Доста бях в час с магазините и бутиците на тяхната Ваци утца, но я оставих да се зареди със здравословен реализъм. Наслушах се за тяхната 1956 година. Нали понаучих унгарски и исках да уча там. Но случката в луксозното кафе на Холас баштя ме отказа. Оттогава намразих романа Майстора и Маграрита, по който са луди всички.
Понеже явно този път в Сиропиния нямаше предпоставки някоя закъсала за услугата писане на любовни писма, оказвана в Деня, отреден от Великия вълшебец за разпускане и свободни занимания, Шмонти реши да си спомни тази мистериозна история, чиято тайна все още си оставаше неразгадана.
Въпреки, че много пъти си беше трошил времето за разплитането на този Гордиев възел, положил начало на лавината от персоналните му несрети. Отстрани погледнато при мен всичко е низ от случайности, рече си той. Защо не заместят думата Съдба с думата Случайност за да няма лъжа и измама.
Числото на съдбата ми, на жизнения ми път била Седмицата. Май според тяхната обща между двете вселени, на Сиропиния и останалите държави, цифромания моето число е Колесницата. Промяна. Символ на промени и обрати. Чакай да не би да бъркам, дали не беше Силата?
Все тая – промяната е свързана със загуба или с придобиване на Сила. Другото, което ми се набиваше в канчето, беше, че числото Седем било синоним на вечната самота. Писано ми било да живея в самота. Представи си, бро, как ни зомбират с тая цифромания. Как ни трасират по техен каприз нещото съдба. Точно тогава в Буда, се състоя срещата ми с Вещицата. Направила ми първия в живота нумерологичен хороскоп плюс астрологичния. Чудех се откъде толкова злоба?
Елементарно, бро. Ти я пренебрегна като жена на площада при колонадата, под чиито сводове щеше да слушаш вечерта симфоничния концерт.
Случайно тате имаше приятел Имре Фехер на същия пост в бившата Австро-Унгарска империя. Още тогава разбрах разликата в нивото на живот. В стандарта де. На който някои се чудят до ден-днешен. Ами да, от позицията си на площада пред катедралата виждаше хотела Хилтън, в чиито огледални прозорци се отразяваше Крепостта на рибарите.
Страхотен човек беше чичо Имре. По покана на семейство Фехер ходих три години за почти месец в Унгария. На път за там в Ориент експрес се запознах пак случайно със сръбкинята. За да отида случайно по-рано с часове от семейство Фехер с дъщеря им Жужа на площада пред католическия събор. И случайно ама съвсем-съвсем случайно ме заговори грозноватата ниска и безлична девойка. Да бе, още на другия ден забравих как изглежда, каза си Шмонти. На която госпожица не обърнах грам внимание, дори й казах нещо дежурно на развален унгарски. Нещо от сорта нямам време за по едно кафе.
Тъпунгерите от администрацията на вуза не само са ми издали менте диплома, омш са ми вписали оценки по немски и английски, съответно отличен и много добър. Пък аз изучавах унгарски и имах отличен. Не знам почти немски, а английски горе-долу, но не е без хич.
Какво нещо е животът, рече си Шмонти, във Фейсбука си сложих хоби Риболов в профила… Случайно, нали… Също като случката в кафенето с тежки виненочервени завеси от кадифе, където се качих след като прецених, че досадницата е изчезнала от хоризонта.
И съвсем случайно, когато запалих първата си цигара Кент лонг сайз на масата ми се натресе тя, въпросната категорично отхвърлена невербално, а с поглед жена. Дори да беше Мерилин Монро, нямаше да й обърна внимание. След срещата в Ориент експрес.
За която бях в неведение дали тя ще ми пише. Ами да, нормално, първа ученическа любов. Питах се дали имам някакъв шанс за среща и нещо повече. Защото това беше моят човек.
Все пак от възпитание отвърнах с Да на въпроса Може ли? И прескъпо си платих за кавалерската постъпка. Шмонти за кой ли път се прокле за този спомен, за низа от спомени, при които от учтивост и добро възпитание не пращаше по дяволите хората, за които интуицията му подсказваше: Стой далеч! Никакви компромиси.
Случайност ли беше, че тази пророчица ми се лепна, макар че бяхме разменили няколко нищо не означаващи думи? Запита се Шмонти. Откъде можеше да знае толкова подробности за семейството ми, за родителите ми, за мястото, където живеем, ако щеш. За обкръжението ми, за образованието ми. Защото в думите, които редеше на унгарски, които разбирах по пътя на телепатията, да, това беше разбиране по пътя на внушението. Словата на едно наситено с подробности мрачно пророчество, сбъдващо се години наред. Предвеща болестта на брат ми и неговата кончина. Предрече ми, че аз ще се разболея от същата болест, макар че не сме близнаци. И с инфернален плам в очите ми рече:
- Ти си срещнал една чужденка, влюбен си в нея, тя в тебе също. Любовта ви е взаимна, но не ви е писано да се съберете.
Шмонти реши да прекрати потока от спомени за сбъдналите се до едно дългосрочни предсказания, защото това си беше чисто самоубийство под рефрена на повтаряните думи:
- Не можеш да избягаш от съдбата си. Така ти е писано в Акашовите скрижали.
Това беше рефренът, който с различни вариации звучеше в отговор на изумения ми поглед. Слушах и не вярвах на ушите си рече си Шмонти. Но как да се противопоставиш на предсказания, сякаш съставени въз основа на семейното ни досие. Само там би могло да се прочете онова, което беше пазено в тайна от обществото. Това същество знаеше за произхода ми, който не бях споделил дори с Крекси.
Нямаше отърваване от нея, от натрапницата. Чертаеше графики, пишеше цифри и не спираше да сипе прогнози. Накрая станах и си тръгнах с думите, че имам уговорена среща.
Поех надолу по стъпалата, започна да се лутам из улиците в несвяст. А долу в ниското насред Дунав като смарагд зеленееше Маргит сигет. По Ланц хид, верижния мост, течеше блещукащият поток от коли. Пред Парламента, на пет крачки от Пожони утца, където гостувах на семейство Фехер, седяха на стъпалата любителите на гледката бавно течащи огледални води. Вмиг бяха омрачени предстоящите дни, от думи и заради една уж случайна среща.
Взех си своето, купих си рамките Кристиан Диор, но след като преживях случилото се и в кафенето, на вечерта, загледан в огньовете на Маргит сигет, с ужасно тежко чувство. Донеесено от площада пред катедралата Матяш темплом. Където впоследствие видях короната на унгарските крале.
Преди концерта стоях до конната статуя на Светеца и чаках семейство Фехер, апропо, на езерото Балатон, където ме заведоха, се майтапихме със сина на семейните приятели на Имре и Илона, със симпатягата Ласло, че тя е бяло мишле, защото на унгарски фехер означава бял.
Не бях сам онази ветровита лятна юлска вечер, пълно беше с почитатели на концертите на открито, субсидирани от общината. И изведнъж – отново тя. Предсказателката.
Доближи се до мен и ме заговори учтиво. Аз учтиво отвърнах на незначителен въпрос и се огледах дали не идват Фехерови. Видях ги да се задават, бяха на няколко крачки от нас, а ние стояхме някак встрани от множеството. Далеч от постамента на конната статуя. Махнах им с ръка и се извърнах към врачката, с досада, че ще ми се наложи да я запознавам с моите гостпориемни домакини, които ме обичаха истински. Приеха ме като цар, глезиха ме, не жалиха пари, а те бяха хора с възможности.
И така... Когато се извърнах след броени секунди до мен нямаше никой. Празно. Гледачката беше изчезнала. Извиних се на семейство Фехер и светкавично се заех с търсенето й. Защото ме достраша, честно казано, рече си Шмонти. Ненавиждам мистериите и мистиката.
Никъде я нямаше. Обиколих постамента. Целия периметър. В който би могла да се озове. Нямаше я сред хората, които стояха на групички и радостно си говореха нещо, в очакване на удоволствието. Което споделих.
Изслушах невероятния концерт барокова музика, изнесен от малкия симфоничен оркестър. Загледан в огньовете на Будапеща, в отраженията им в Дунава, в огньовете на туристическите корабчета, с един от които щях да плавам по реката заедно с Жужа и гаджето й след залез слънце.
Стига спомени, каза си Шмонти, и си поръча връщане в Сиропиния, където имаше цял квартал Скубидас на гадателите, магьосниците и останалите майстори да предсказват бъдещето.
Да не повярваш, рече си той, че и аз се влях в техните редици. Но там е друго. Великият вълшебец е въвел Правилото задължителен хепи енд.
Опаката страна на монетата. И онова сбъднало се предсказание беше кошмар, но в Сиропиния пак не бих се подложил на изтезанието гледане на карти, утайка от кава, боб, зарове и прочее магически инвентар.
Не знам дали ще намеря пътя обратно, защото при проучванията си в интернет навремето в търсене на отговора от кое племе е гледачката, която ми се лепна на площада пред Матяш темплом, попаднах на някакъв Будапещенски клуб благодарение на проявения от мен интерес към някакъв музикант Ласло, подаващ големи надежди като дете, представен помпозно като унгарски Амадеус.
Оказа се място, повече от интересно, където си дават среща неслучайни хора в света не само на изкуството. Чертаещи съдбините на други хора, по-низшестоящи. Които ако се съди по обстановката, виртуалната, и от беседите на различни езици, чужденци имаше много, третираха простолюдието като хорица за дребни поръчки. Като слуги.
И тогава у мен се пробуди гневът на анархиста, отново, защото когато тази безлична вещица редеше мантрите си за предопределеното ми бъдеще, чувството ми беше ярост. Гняв. Не страх. А именно бунт срещу това, че някакъв чужд човек има наглостта да прави прогнози въз основа макар на достоверни цифри и факти, за да ме вкара в лабиринт от предначертани от него наужким случайни събития.
И Шмонти си помечта никога повече… Не заповяда си – никога повече да не позволява на никого да му гледа за да му пророкува, за да ме поднасянаготово отговори на въпроса какво ще му донесе дори следващият миг.
Всъщност, копеле, рече си той, този предпазен клапан ти е вграден. Иначе отдавна да те е изпепелила волтовата дъга на човечето от Бялото братство в банята, да те е убило падащото от петия етаж стъкло, когато избяга от дома си след заплахата да те отпишат от гимназията, или щеше да тинаправи електрошоктт падналия от последния етаж на сградата срещу хотела с името на планината, където вият белите си кръгове последователите на учението на Беинса Деуно.
И Шмонти взе решение, всъщност поднови старото си решение. Да ги разбие, ако се върне и телом и духом в света на случайностите. Направи го преди да се върне в Сиропиния и духом, защото телом пребиваваше в страната без проблеми, и трескаво търсеше пътя обратно. Реши да не се успива с приказните сценарии и да поддържа стремежа да си разчисти сметките с паплачта, подредила пъзела от така наречените случайности в живота му. Неслучайни до една. Не по волята на Небесата. А по волята на хората, на гномчетата, които тичкаха и изпълняваха дребни поръчки на бандата кукловоди.
Открил беше в интернет някои техни свърталища. В тяхното казино в сенчестата страна на мрежата се играеше играта: познай на коя дата ще гушне босилека Хикс, Игрек, Зет. И не само тази игра. Залагаха големи суми.
Говореха си на техния си жаргон, разбираем за всеки що-годе начетен човек.
Тресеше ги злокачествена цифромания. Играеха дори свой срещу свой.
Седмица ли? Ще видят те една Седмица през крив макарон. И тук ще играя ролята, която си избрах и там, Нула. Също като Крекси. Който ме просветли, че единствената печеливша карта е тази на Лудия. The Fool.
- Повярвай, бро, те се объркват от тая карта, тя ги скапва – рече ми веднъж Крекси. – Те се правят на артистични и разкрепостени, но са перфекционисти. Роби на реда, определен от техните Правила. Затова се преструвай,бъди Джокер, бъди Нула или Лудия, както ти дойде отвътре. Иначе ариведерчи свобода, дори лайф.
Да, това е истината, рече си Шмонти. Това е начинът и в Сиропиния. Бдителност и мислене. Иначе няма никога да намеря вратичката за връщане обратно. С едничката засега цел: да го зачукам на унгарския им слугинаж. А после то ще си покаже. Какво и що. Ще играя заради самата игра. Само и само да няма скука. Те са силни играчи, силни врагове. С такива е по-интересно да се сражаваш. Някой беше казал, че ти си толкова обигран воин, колкото са обиграни противниците ти. Победата над слаби врагове не носи удовлетворение. Те играят с белязани карти и действат подло. Нищо.
Аз съм The Fool. За всички аркани, за старшите и за подчинените им. И сам воинът е воин, нали така?
Картината се смени и ето го отново в уютната квартира в Скубидас. Лежи на леглото и си спомня за срещата с Гуидо, който му рече, че в Сиропиния езикът се научавал от само себе си.
Отказа се да гадае кой чука на вратата. Като я отворя ще видя. Дори по някакво чудо да е Крекси, ще почака да се съвзема от екстремното пътешествие в миналото.
Никога не се заричай, повтарят всички. Как ли не. Дори това да е последното ми желание, желание на анархист по природа, разбирай фрик, не желаещ да знае и да гадае какво му носи следващия миг, пожелавам си никога да не прогнозирам собственото си бъдеще в ущърб на интуицията си.
Собственото си бъдеще. Какво остава за чуждото. Дори в Сиропиния. Където изкарвам добри леводори от предсказанията си. Където хепи ендът е предопределен от самия приказно безгрижен живот. Защото никога не знам дали пред мен не е преобразен до пълна промяна на магия някой залутал странник или странница от моя бивш, загърбен свят. Оная паплач е способна да внедри съгледвачите си и тук. А като нищо точно тези са създали Сиропиния, за да усъвършенстват уменията си в кукловодството.
На вратата се почука пак.
Шмонти продължи да се излежава. Ще почакат. Не ми се работи днес.
Точка.
До нова новела или разказ, рече си Шмонти, зареял поглед в тавана. Трябва да изкарам леводори. Гуд бай пътувания във времето. Засега.
Ако тук имаше интернет щеше да последва музикален поздрав както обикновено.
От май фейъритс.
Any Mission, Any Time, Any Place
И още един. Смених си националността в резултат на гоненията в банана кънтри.
Born in Israel, Made on Battlefield
И за капак – кои ме смятат за свой лош, но свой фрик. Там съм wanted, а тия в портала да го разбират както намерят за грозданско:
Jon Bon Jovi - Santa Fe [HD]
Балканерос, какво да ги прави човек… Ама от кънтри до кънтри има разлика, дори да имат обща граница…
Редактирано от smocker77 на 07.10.20 20:15.
|
Предпоследного желание на анархиста - ЕСЕ
