Честита да ни е новата година.
Бил е някога жив и населен клуб. Писали сте, спорили сте. Вживявали сте се. Започнах да чета и драскам съвсем епизодично тук някъде 2010 срещу 2011-та. Все още се вясваха Лил, ДГН, криле, Стефан Пан, Стрина Злата, адмирал-а. Ти и БК вече бяхте емигрирали към друг, предполагащ повече възможности за изява клуб. Тогава все още се появяваха и относително нови звезди като Тетин-77 (Румен). Все се намираше и някой приходящ да добави цветови лъчи към залеза на клуба.

Предполагам закономерен е този заник на самата форма за общуване. Клубовете и форумите си отиват. Всички сме претоварени от пре-експонацията на бял шум - произведение на самотни интернет души. Жужим оплетени в мрежата, търсим спасение от истинския живот и не само, че не се намираме, а все повече оглушаваме за стоновете на другите населяващи. И свистят насекомоподобните мигновения край слепочията ни, догато ги гледаме надменно. Връщаме се понякога, по навик на стария мост на въздишките към забравения остров на съкровищата. И уж картата е вярна и смарагдите от изплакани надежи и бисерните усмивки трябва да са тук някъде. Но от разораната целина, от попуканата твърд на словото се показват само стари кости. Стоим недоумяващи с гротескно озъбени черепи в ръка. Повече отегчени и преситени. отколкото погнусени. Това е част от най-бленуваната, неизменно мечтаната свобода. Свободата да се оплитаме в мрежата от малки кутийи със себеподобни отражения.

Повечето думи са метафори, сгъстени под налягането на вековете

Редактирано от Nerv на 01.01.18 11:53.