|
Персика
Януари 880г.
– Айде, ма, Параскево, откога те чакаме! – викна най-големият от тримата братя към влизащата с отегчен вид в кабинета тяхна сестра. Вторият се търкаляше в едно от креслата и дори не смъкна дебелия кодекс, в който четеше. Малкият, изтупан по последната имперска мода, само местеше погледа си от баткото към кака си и гледаше да не изпусне поредното шоу. Баща им, седнал зад бюрото, се беше задълбочил в някакви листовки и не забеляза появата й.
– Казвам се Персика, а не Параскева! – тропна с крак коконата. – На дядо Персиян са ме нарекли като съм се родила!
– Ама после си кръстена Параскева, когато дядо отдавна бил хвърлил топа, а задникът ти вече е мерил два декара – захили се пубертетски най-малкият. – Пък и на приказките му че бил от древен персийски род отвъд Хиндокуша и затова се викал Персиян само той си вярвал. Батко Владо ми разказа – кимна той в посока на големия.
– Два декара е единствено простотията ти, Монка! – писна коконата. – да не искаш да съм като твоите булемични скубли в Цариград?
– Не си, ами, затова не можем да ти намерим мъж от сой. Защо ли не те пратим при онези с чалмите, те си падат по повечкото отвсякъде? – обади се големият.
– О-о, стига си зеял! – го прекъсна коконата.– Аз какво съм виновна че вечно си правите сметките без кръчмаря. Всичките ви кандидат-зетьове са един дол дренки. Мечтата им е някое русичко и послушничко девойче.
– За какво всъщност сме тука – обърна се големият към стария.
Князът престана да се мръщи над записката в ръцете си и се окашля.
– Деца мои… – поде той с благ тон.
Големият погледна в скептично очакване, коконата се зазяпа през прозореца, като че всичкото това не я засяга, а пуберът, яхнал високия перваз, разклати крака и демонстративно се прозина. Този в креслото не мръдна.
– … Знаете че в скоро време се оттеглям от управлението. Това означава, че всичките ни договори ще трябва да бъдат подновени. Повечето от тях са чиста формалност, други не са. Не се знае дали някой от съседите няма да използва случая да ни размъти водите. Особено ме тревожи църковния въпрос.
– Мошеници са всичките бе, татко, и тези в Рим, и тези в Цариград – изропта големият. – Уж те застраховат от уроки и лоши помисли, пък накрая ти спускат какъв бизнес да въртиш и се разполагат с държавата ти, като че ли им е бащиния. Защо ни трябват въобще застрахователи, само да им пълним гушите, преди как си вървеше хубаво и без?
– Трай бе, брат ми, к’во да те правя кат’ живееш в миналия век – обади се пуберът. – Кой в днешно време освен печенегите ще върти бизнес с тебе ако не си редовно застрахован?
– Ех, момчета, защо се карате вместо да си помагате? – изнедоволства старият княз – Монка, ти би могъл да го съветваш Владко…
– Аз нямам ищах да мухлясвам в провинцията като него – намахано отвърна пуберът докато си клатеше краката. – Ще съм луд ако остана тука при тези възможности за кариера в столицата.
– Нашата столица се нарича Плиска – с поучителен тон го поправи старият.
Пуберът извърна глава и полусвитият му юмрук описа две - три дъги. Този жест той самият наричаше “първото движение на ватмана”, ако и да не беше в състояние да обясни каква е тази мистериозна професия.
– Мога да въртя бизнеса и сам – авторитетно заяви големият. – Гъзарчета като него от елитните гимназии и без това не вършат работа.
– Тебе само те е яд, че не ти стигна бала за Магнаурската – изплези му се пуберът и отново заклати крака.
– А ти като я изкараш да не мислиш, че ще ти постелят, само като се разходиш до Цариград? Все пак не си от техните... – обади се коконата.
– При днешната глобализация това няма никакво значение, ама какво да ви разправям…
– Какво толкова те тревожи църквата? – се върна на темата големият.
Старият отново се присегна към записката на която се мъдреше клеймото “1-во ГУ, строго секретно”.
– Имаме информация, че на последния събор в Цариград са решили тукашният филиал да бъде закрит а договорите, които е сключил да бъдат обявени за невалидни.
– Ха, казах ли, че са мошеници – плесна големият с ръце. – Уж те застраховат от уроки и лоши помисли, пък…
– Значи трябва да се обадим в Рим, нали? – с надежда в гласа го прекъсна коконата.
Големият я погледна изотгоре:
– Ако чакаш да дотича пак онзи дърт педофил, дето си те беше харесал едно време напразно си точиш зъбките.
– Да ти изпокапят твоите, дано! – озъби му се коконата.
– Той сигурно e вече над осемдесет и едвам си тътри краката, ако не ги е опънал вече – без да се впечатли продължи баткото.
– Забранявам ти да говориш така за отец Формоза! – изгърмя гласът на княза.
– На шейсет е – сопна му се и коконата, – и е много по-благороден и начетен мъж от всичките олигофрени с които ме сватосвахте досега!
– И да дойде, толкова ще ти обърне внимание – я жегна големият. – Той си падаше по момиченца, много си прецъфтяла за него. Най-много като миналия път да домъкне пак някой наръчник от светейшеството си, като този в архивата, дето никой не го е чел.
– Аз съм го чел – чу се глас иззад кодекса.
Пуберът и големият се погледнаха, не бяха свикнали мълчаливият им брат да казва повече от “здрасти” и “наздраве”.
– Каза ли нещо, Гавриле? – извърна глава и князът.
– Каза, че го бил чел – отвърна вместо него коконата.
– Това сега не е важно – важно поде пуберът. – Какво друго са решили на събора в Цариград?
– Скарали са се заради някакъв Филокве, хабер си нямам кой е това. За нас нищо интересно, освен закриването на филиала тук. Значи ли това сега, че вече не сме православни? – нетърпеливо се размърда князът.
– Точно това значи – доволно се произнесе големият.
– Ни най-малко не значи – поклати глава пуберът.
– Зависи… – се чу глас иззад кодекса.
Коконата се изкиска. Лицето на княза почервеня от яд.
– А бре маскари с маскари! – ревна той и скочи на крака. – Аз затова ли хвърлям луди пари и ви пращам да се учите, та после да ме правите на маймуна?
Четиримата замръзнаха. Ядосаше ли се баща им с него шега не биваше.
– Та какво сега последно!? – прогърмя князът.
Младите стреснато се спогледаха. Кодексът се снижи с няколко пръста.
– Зависи от тукашния шеф на филиала – заяви дангалакът от креслото.
Старият объркано се огледа.
– Каза ли нещо, Гавриле?
– Каза, че зависело от Йосиф Изповедника – обади се пуберът. – Ама трамвай да стана, ако…
– Виж сега, татко – чу се иззад тома, – правомощията на върховен изпълнител са му иззети от цариградската централа, нали така?
– Май да – несигурно отвърна князът.
– Ама лиценза никой не се е сетил да му отнеме, нали? Никой не го е обявил извън църковната гилдия.
Князът неуверено кимна. Останалите се ослушваха.
– Тогава, ако Йосиф се изтича да направи регистрация преди някой да се е опомнил, цялата му епархия става автокефална православна църква.
Тишина.
Князът ахна.
– Значи това, за което драпахме толкова години, сега… – той извърна очи към креслото, но кодексът отново се беше вдигнал и препречваше погледът му. Другите мълчаха умно и се опитваха да смелят чутото.
Историята, тази шегобийка, беше направила крачка в страни и поднасяше на тепсия най-неочакваните дарове за този, който можеше да ги види. Слънцето утре пак щеше да изгрее, но в Плиска нищо нямаше да е като вчера.
Пролет 893
– Кога тръгват делегатите ти за Рим? Заминавам с тях.
– Къде си тръгнала, Параскево? – възнегодува царят. – Още ли не си си го избила от главата тоз пергиш Формоза? Слушай, ма, сега и да иска, не може вече да се ожени, от две години е папа, нали за това делегация трябва да пращам.
– Пергиши изкуфели са съветниците ти, Монка. Кой ти говори за женитба, бе малкия? Да бяхте ме оженили досега, ама ти с твоите болни амбиции за кариера в Цариград…
– Да не беше татко с неговия дипломатически балет и Владо с неговите политически изцепки отдавна да съм там. – изръмжа свирепо царят. – Ама и това ще стане де…
– Ако си мислиш, че ще имаш много време за разходки по чужбина, си още по изкуфял от съветниците ти, дето само знаят да ти викат “евалла!” и “осанна!”. Мислиш си, че като си оглавил новата вяра, си хванал Господ за шлифера ли? И ще си живееш в Преслав като Симеончо, пък когато ти скимне ще се разхождаш до проливите, Така ли? Твоите дертове тепърва започват.
– Какви дертове?
Кака му се изкикоти.
– Ще видиш, малкия… на Тангра и Перун им беше все тая дали и как ги почитат, важното беше да е весело, ама вече не е тъй, сега всичко е вързано с догми. Ако някой тръгне да проповядва или пее малко по-така, ти трябва да вземеш отношение, щото не вземеш ли и тронът, и църквата ти почват да се клатят.
– Клати ти се на тебе това, дето го влачиш отзаде! – грубиянски се изсмя братчето й. – И тука, и в Плиска всичко е спокойно, откак пратихме Владо при печенегите. Не знам кой е пуснал слуха, че бил ослепен и затворен, ама който и да е – добра работа е свършил, сега всички мируват.
– Докога, Монка, докога? Те и католиците така си мислиха, ама я виж колко манастири взеха да никнат, като гъби след дъжд.
– Манастирите са всичко мои хора! И на запад не е другояче.
– И женските ли? – ехидно го изгледа кака му.
– Какви женски? – опули се царят.
– Знаех си аз че хал хабер си нямаш – засмя се кака му. – И празноглавите ти съветници, и те трева пасат. Ще се усетите вие чак, когато се върнете от поход и няма кой да ви пере гащите. И при франките, и на юг от Апенините женските манастири стават все повече, ама там не пеят само псалми и преписват канонизираните книги.
– Жените мястото им е в къщи, така пише и в посланието към ефесяните апостол Павел.
– Зависи от прочита, Монка, като би казал брат ни Гаврил. Ако ще ми се правите всичките на големи мъже, по-добре да беше приел исляма вместо православието. Ех, така си бях харесала един офицер от флота на халифа, ама хайде… Та, ще тръгвам ли сега с делегатите за Рим, или да се запретна да основа първия женски манастир във великото ти царство?
Царят с пресилено великодушие махна с ръка и кака му подигравателно се поклони.
Лято 913г.
– Недей да ме правиш на балама! – ревна царят и се хвана за оръжието. – Как така може да изчезне цял адмирал!?
Вестоносецът с ужасен поглед измери меча в царската десница, като че ли очакваше ей сега да бъде скопен. Коленете му се разтрепериха.
– Не знам, бе шефе – отстъпи крачка назад той и вдигна рамене. – И неговите хора не знаят къде е. Флотът все още чака на изток от Кипър. Запасите им от вода свършват. Търсят го адмирала под дърво и камък, ама сега и да го намерят – кел файда… Халифът вече го е обявил за дезертьор. Тъпа история. Някаква фемс… фемиска ли, еретичка ли, така и не разбрахме, го била поканила на вечеря, оттогава го няма никакъв…
Царят застана втрещен с широко отворени очи. Царедворците не смееха да шукнат, гъше перце да паднеше на пода, щеше да се чуе. След това тялото в пурпурна мантия загуби опнатата си форма и клюмна в новичкия трон, на който още се мъдреше част от опаковката с клеймото “Изделие за персонално ползване от цар на българи и гърци”.
– Параскево! – зави като ранено животно царят. – Кучко такава, пак ли ти? Защо, ма!? Защо ми правиш сечено? Какво съм ти сторил?!
Той хвана с две ръце главата си, в която плановете му започваха да се пукат един подир друг като сапунени мехури и между ударите на бясно помпащото си сърце сякаш дочу ехидния глас на кака си:
“Казвам се Персика, а не Параскева. На дядо Персиян са ме нарекли като съм се родила.”
admiral@mail.bg
Редактирано от ad miral на 12.07.17 10:27.
|
Персика
