|
Аз претенции нямам нито анализ да съм правил, нито ако някой го възприема като анализ, то последният да е обективен.
Все пак се зачудих, кое е това нищо от т.н. ми анализ, което не си видяла в книгата.
И се препрочетох. Забележката ти към писанието ми е обща. За това и ще се спра на кратко на всички свои твърдения или предположения, поне докато има нерви. Та ето какво съм споделил:
1. Това е пародия. Пародия на исторически роман. Доста умело измайсторена.
Възможно е друг читател да мисли другояче. Ако е така – няма как да го убедя, че романът не е пародия.
В този смисъл е и връзката, която съм направил с Пратчет. В своя цикъл «Истории от света на диска» - Пратчет пародира набиращия популярност жанр фентъзи. Изрично съм направил уговорката, че вероятно други читатели може да не се сетят за Тери Пратчет, четейки Боян Биолчев. Другият автор, писал по съвсем различно време и в съвсем различни жанрове и стил е Оскар Уайлд. Не съм чак такъв познавач на цялото му творчество, но поне драмите му са преситени с афористични закачки и игри на думи. На моменти даже идват малко в повече.
2. Чете се с лекота, без да е лековато четиво. Смехориите следват една подир друга…
Това разбира се е субективно мнение. До тук ти си първата (във форума), която не го споделя, макар да не ми става ясно как ако се чете трудно си стигнала до средата.
3. … закачливата самоиронията към новоформиращото се и намиращо се в пасионарен подем българско племе (по Гумильов) по време на основното действие в романа (, понеже има и нещо като епилог, където действието се развива в наши дни,) е навсякъде, но не е поднесена със злъч или с давещо-самоубийствена меланхолия, а по-скоро с една закачлива усмивка и намигане, което мисля би обезкуражило и най-маститите критикаро-патриотарски настроени читатели.
Тук се споменават няколко неща.
Първо твърдя, че авторът влага закачлива самоирония. Самоирония към народа от който произлиза, заедно с предполагаемо по-голяма част от читателите му. В какво точно се състои тази самоирония е отделен въпрос (могат да се дадат не малко цитати, каквито съм преразказал.)
Второ пасионарния подем. Терминът е създаден от Лев Гумильов и използван в книгата му « Етногенезисът и биосферата на Земята. Какво точно има предвид Гумильов набързо може да се прочете от . Разбира се оспорима е както концепцията на Гумильов, така и, ако я възприемем търдението, че новосвормиращата се нация по това време е в пасионарем подем или тласък.
И все пак именно това е времето, когато се основополага и създава българската народност, а държавността с божия помощ и със собствени усилия устоява опитите на Византия да си възвърне господството на земите северно от Хемус.
По времето на действието (приблизителен отрязък от време между четиридесетте и седемдесетте години на осми век, за справка Константин V Копроним царува 741 – 775), Първата Българска държава е в криза, продължила до края на царуването на Телериг (768 – 777) и преодоляна чак при хан Кардам (777-803) и после окончателно при Крум.
Четвърто: вметката за «злъч или с давещо-самоубийствена меланхолия» е по повод една съвременна тенденция за унищожителна критика на почти всички поводи за национална гордост. Предполагам това е пряко следствие на националните катастрофи и крушението на националния идеал. По този начин от едната крайност (патриотарски шовизизъм от типа «Всички сте българи, ама се сърбеете» и «Булгар, булгар») се стига до другата (национален нихилизъм и космополитизъм.)
Мога да продължа с обясненията, но няма смисъл.
Що се отнася до въпросът ти – защо противопоставям двата женски образа – бих казал, че по-скоро ги съпоставям. А защо пък да не? В крайна сметка, хората това правим по цял ден. Съпоставям, сравняваме, търсим приликите и разликите. Общото, различното, уникалното…
И не е само на база, че са жени. Макар това да не е малко само по себе си - те са централните женски фигури в един привидно мъжки свят.
Протагонистът има отношения и с двете. Едната е амазонка, другата по-скоро нимфа (прелъстителката и користолюбива Калипсо) и т.н.
прав или изправян
|
Re: АМАЗОНКАТА НА ВАРОЕ [re: ShokoLaDa]
