|
След като воюваха доста продължително време, песът Берганса и котаракът Сапирон, единодушно проумяха, че трябва да обсъдят мира. И двамата бяха философи по рождение и като философи по рождение знаеха, че войната, драскането и хапането трябва да предхождат, а не да следват преговорите, мяученето и лаенето. Хората, бидейки философи не по рождение – не зная дали против над или под природните закони – използват ръцете си, след като са изчерпали езиковите средства, а би трябвало да постъпват обратно. Колко по-добре би било, ако най напред се пердашехме и едва след като ръцете ни отмалеят от нанасяне, а тялото ни – от получаване на удари, започвахме да разговаряме и разискваме взаимните си различия! Така е, защото всички наши разминавания в мненията и съображенията са само предлог, за да се бием. Нека се бием предварително, може би тогава ще установим, че не даваме и пет пари за повода.
След като Берганса бе одраскан няколко пъти от лапата на Сапирон, който пък бе получил съответните ухапвания от Берганса, те захванаха спокойна и благородна беседа. Единият беше уличник, а другият домашен питомец.
- Улицата – рече Сапирон – е училище за скитници и за слуги; в канавката се раждат роби. Живеете там оставени на милостта на минувача и всъщност имате толкова господари, колкото хора минават. Улицата е демокрация, а демокрацията е подчинение и завист.
- Домът пък – му отвърна Берганса – е училище за безделие и за сприхава горделивост; вкъщи се раждат неблагодарници. Там у дома се откъсваш от обществото. Привързваш се към самата къща, към стените, към ъглите, а не към човека.
- О, драги ми приятелю Берганса! – възкликна Сапирон – нима не знаеш, че ценното и полезното у човека са неговите дела, а не той самият? Къщата струва повече от своите строители и от своите обитатели. Човек означава нещо в природата заради делата си. Уверявам те, когато съгради трайни жилища, пресуши блатата, прокара пътища през провлаците и мостове над протоците, когато направи земята обитаема, човекът че изчезне и от всички свои изобретения и съоръжения ще остави само истински полезното и непреходното, сиреч онова, което ние, наричани от него безсърдечни, можем да ползваме. Всичко друго служи единствено на неговата ненаситна суета. Печката на стопанина на моя дом грее много повече от сърцето му.
- Куче съм и нищо кучешко не ми е чуждо – вметна Берганса дълбокомислено.
- Имаш предвид човешкото сърце ли? – запита го котаракът.
-Не зная какво имам предвид – отговори кучето.
А Сапирон занарежда:
- Улични навици – да говориш, без да знаеш защо и за какво, да говориш, само за да не мълчиш. За размишлението няма нищо по-хубаво от топлината на родния дом.
- Ако всички си стояхме в къщи – започна Берганса.
Ала Сапирон го прекъсна със следните думи:
- Как си личи, ч улицата те е научила да съдиш за думите по човешки образец. Неясните твърдения са човешка измислица, можеш да бъдеш сигурен приятелю Берганса. Да си стоиш вкъщи, не означава това, което хората разбират под този израз, тъй както да ходиш по улиците, да си част от множеството на площада и да крещиш с него по митингите, не означава да участваш в обществените дела. От къщи, без да напускаш дома си, можеш прекрасно да управляваш града.
- Котаракът навярно може, но кучето не – отговори Берганса. – Вкъщи се възпитават догматиците и фанатиците, самотниците. Вие водени от котешкия си инстинкт, превръщате дома в гъсталак, сред който дебнете и възприемате целия град като гора за ловуване. Много са разбойниците в обществото, котараците крадци на общото, които същевременно са отлични бащи на семейства. Жените ги оправдават, защото жената, лишена от гражданско чувство, прощава, когато някой краде от града, за да облагодетелства семейството си. А вие, котараците, домашарите, както е казано хиляди пъти, сте женствени по природа.
- А пък вие, кучетата – отвърна Сапирон, - както излиза сте мъжествени по природа. Кучешка, цинична, лишена от свян природа. Няма да скрия от теб, че жената ми допада повече от мъжа; тя има повече чувство за независимост и макар да е по-слаба, угодничи по-малко. Робинята винаги съхранява нещо по-господарско от роба – тя знае, че може да зароби своя господар, усеща силата на своята слабост. И това чувство на съкровена независимост, на неотменна свобода укрепва вкъщи. Свободата се ражда у дома – не в обществото, вкъщи – не на улицата.
-Ето виждаш ли приятелю Сапироне – възкликна Берганса, - виждаш ли? Ето, че излезе наяве догматикът с неоспоримите правила. И искаш да те обичат такъв? Така и очакваш да заслужиш привързаността на човеците?
- Никога не съм се стремил – заяви Сапирон – да ставам привлекателен за човеците. Няма да забравя какво е казал един от тях, когото именували Сенека. «Какво се радваш, е са те похвалили тези хора, които ти самият не можеш да похвалиш»*. Не търся похвалата на човека, тъй като не ми се полага да го хваля, пък и не мога да го сторя по съвест. Понякога е изпълва с такова отвращение миризмата му, миризмата на неговото нищожество, че се принуждавам да напусна жилището му, сиреч своето жилище и да изляза на чист въздух.
- Обърни внимание – прекъсна го Берганса – на ползата от улицата.
- Не говоря за улицата – отвърна му Сапирон, - а за покрива, където има повече светлина, повече въздух, повече небе и повече свобода. Когато се измъкна от къщи, когато напусна кухнята отивам да се поразходя нависоко, там е по-чисто от улиците, където хората изхвърлят своите мръсотии и където след дъжд остава кал, не цветя.
- Да, а там – му рече с усмивка Берганса, сиреч с меко въртене на опашката - се забавляваш да ловиш птичките. Онзи ден, на свечеряване те видях, почти легнал във водосточната тръба да дебнеш от ръба на покрива лястовиците и да размахваш лапа, щом само се озоваха близо до теб в бързия си полет. Улови ли някоя?
-Кучешки въпрос, приятели Берганса – отвърна Сапирон. – Дали съм уловил някоя? Това пък какво значение има? Да не би да смяташ, че ние, котараците ловуваме от любов към плячкосването? Не, за нас ловът е игра, не занаят. Котаракът не е годен като кучето за хрътка или ловен другар. Свободата е истинска само в играта, приемеш ли я като знаят тя се превръща в робство. Има само един начин да бъдеш истински свободен, а именно: като играеш да си припечелваш хляба или плячката, както и да извърташ[това] неизменно означава заробване.
- Нима мислиш Сапироне, че ни кучетата не играем? – отвърна Берганса.
-О, да, играете – каза му котаракът – на игри усвоени от хората, играете на това как да измамите човека и как да го ласкаете. Вашите игри са улични игри. Когато се боричкате помежду си, сякаш ви виждам как прескачате през обръч или ходите изправени на два крака. Да ходиш на два крака! Та това е поза присъща на роба! С вдигнато лице – да гледаш господаря в очите, в очакване да ти даде знак. Не, не, погледът трябва винаги да е близо до земята, земята е гаранция за свобода. Гръбнакът, ако е изправен се прегъва много лесно.
- Какви теории, приятелю Сапироне – възкликна Берганса, - какви теории! Нима за котарака, нима за кучето има нещо по-благородно от това да приеме човека за свой образец и да се сближи с него? Нима човекът не е венец на животинското царство?
- Бездруго подозирах – отговори му Сапирон презрително,- че си падаш човеколюбец. Трябваше да се досетя по твоето раболепие. Човекът – венец на животинското царство? Така смята той, суетникът! Ала животинското царство или по-точно животинската република, е увенчана не с един, а с толкова венци, колкото видове я съставят. Тя има хиляди върхове, извисява с в хиляди прояви.Сега хората са измислили това за свръхчовека. Е добре, тогава идеалът за кучето следва да бъде свръхкучето или supercanis, на котката суперкотката или supercatus, а не човекът. Моят стремеж би трябвало да бъде да надмогна самия себе си в собствения си облик, а не да ставам човек. Далечните ти прадеди, приятелю Берганса, кучетата в гората, преди да се съберат с човека, са виели; събрали се с него, започнали да му подражават, опитали се да заговорят – и залаяли. Или мислиш, че лаят стои по-високо от воя?
- В нашите уши – да – каза Берганса.
- Във вашите уши, увредени от съжителството с човека – отговори Сапирон. – Ала когато истински ви заболи, не лаете, а виете. Лаят е долно подражание. Навярно и с нас е станало същото с мяученето. Подражанието на човека погубва и кучета, и котки.
- Право казват човеците, приятелю Сапироне – отбеляза Берганса, - че сте неблагодарници. Неблагодарността е котешки порок.
- Неблагодарност ли? Неблагодарност ли рече? – избухна Сапирон с възмутен глас.
– Неблагодарност? Втръснало ми е да слушам за неблагодарност.Когато някой обвинява другиго в неблагодарност, той е или лицемер, или нахалник. Да оставим на страна, приятелю Берганса, колко недостойно е да правим добро, за да ни благодарят за него, да оставим това, ами кажи не ти ли се струва, че за благодарност може да има място единствено между себе подобни? Не е достатъчно да ни се направи добрина, за да се чувстваме задължени да благодарим за нея, нужно е благодетелят да бъде подобен нам, нужно е да има общност на чувствата между неговото действие и възприемането му от нас. Кой е човекът, жалкият и предвзет човек, та да обвинява нас, котките в неблагодарност?! Допустимо ще е да се оплачи от моята неблагодарност друг котарак – а това не става, а да се оплаква стопанинът на дома в който живея?! Той смята, че ми прави голяма добрина, като ме оставя да ям останките и отпадъците от трапезата му, а и на всичко отгоре – жалка отрепка! – си въобразява, че трябва да му благодаря още и задето понякога прокарва ръка по моя гръб и глади козината ми. Аз съм бил неотзивчив! Аз съм бил неблагодарен! Защо кажи ми трябва да му благодаря за тези ласки? Да не би да ги прави заради мен? Не, прави ги заради удоволствието, което намира в тях. За неговото осезание е наслада да прокарва ръка по гърба ми и тази наслада му е отплатата. Откъде накъде аз трябва да му благодаря?! Не, няма защо да благодаря за тези ласки; няма защо да благодаря за хвалбите. Скачаш добре през обръча, на тях им доставя удоволствие да те гледат и ти ръкопляскат. Така дават израз на задоволството си и това задоволство им е достатъчна отплата. Да благодаря за ласките! Да е нарича неблагодарник! О, но не ме изненадва, защото само на младите от човешкия вид, само на малките на човка ще хрумне да нарича неблагодарно момичето, неотвърнало на тяхната любов. Синът на стопанина на дома ми, по-грозен от плашило и по-глупав от глупците, нарича неблагодарница едно момиче, което вече пет пъти му отказа. Ето я човешката представа за неблагодарността и щом е тъй, смятам за изключителна чест, че хората наричат котешката раса неблагодарна.
- Подобни теории, приятелю Сапироне, - обади се Берганса, - човеците определят като анархистични.
- Хайде пак човеците! – сряза го Сапирон. – Човеците да казват каквото си щат, а пък аз, приятелю Берганса, ще ти река, че това изобщо не са никакви теории, нито нещо подобно. А колкото до анархизма, той е още една човешка измислица, производна на тази за животинското царство. Той, царят на сътворението, обявилият се за цар на животните, е съчинил това. Ала в нашата република всичко е много различно…
- Добре, добре, друг път ще продължим – прекъсна го Берганса.
- Да виждам, господарят ти те вика, върви след него – рече му Сапирон. – Аз пък ще ида при Писана, та в сладки любовни раздумки да позлословим за човека.
- Но… - понечи да каже Берганса.
Ала Сапирон, догаждайки се за думите му добави:
-Да, нашите любовни разговори се свеждат до одумване на човека. Всички годеници разговарят тъй. Ако видиш два прозореца с по една двойка на всеки, можеш да се закълнеш, че едните говорят за другите, а те пък за първите. Как ли щяхме да негодуваме и злословим, ако го нямаше човека?
-Виждаш ли приятелю Сапироне – заключи Берганса, – че и ти имаш нужда от човека и живееш като негов роб, потребен ти е, за да говориш зле за него и да се правиш на независим. Когато го драскаш с нокти, ти угодничиш повече, отколкото аз, когато ближа ръката му. Така е устроен светът. Сбогом, Сапироне – поздрави Писана от мен. Моят господар ме вика.
И се разделиха.
прав или изправянРедактирано от Nerv на 10.07.17 17:31.
|
Мигел де Унамуно - Берганса и Сапирон
