Прочетох. Не знам дали някой очаква от мен просторен коментар и ще съм относително кратък, позитивен и отвлечен.

Това е пародия. Пародия на исторически роман. Доста умело измайсторена. Не знам дали всеки читател, ще направи подобни асоциации, но поне при мен веднага възникнаха такива със стиловете или по-скоро с писателските прийоми на Тери Пратчет (свежия хумор и самата идея да се пародира един от най четените жанрове, в случая не приказното фентъзи, а исторически романи в най-добрите, родни традиции на Слав Христов Караславов, Стефан Дичев, Димитър Талев, Антон Дончев, Йордан Вълчев, Яна Язова, Вера Мутафчиева и мн. други…), Реймънд Чандлър (колоритните лафове, често хрумващи на главния или по-второстепенни герои, след като за изяли няколко кила бой), а така също и Оскар Уайлд (изобилие от афоризми - не малко от които - готови за подпис под и-нет лична карта. На моменти даже ми идваха малко в повече…). Колкото и еклектично да изглежда...

Чете се с лекота, без да е лековато четиво. Смехориите следват една подир друга, а закачливата самоиронията към новоформиращото се и намиращо се в пасионарен подем българско племе (по Гумильов) по време на основното действие в романа (, понеже има и нещо като епилог, където действието се развива в наши дни,) е навсякъде, но не е поднесена със злъч или с давещо-самоубийствена меланхолия, а по-скоро с една закачлива усмивка и намигане, което мисля би обезкуражило и най-маститите критикаро-патриотарски настроени читатели. {Например намекът за разстройството, което се получавало при смесена консумация на кумис и пиво, напитките олицитворяващи духа /спиритус/ на двете основни субстанции, оформили съвременната ни нация. Сполучлива е тук и податката, че и двата основополагащи народа, бавно и уверено започнали да неглижират изконните си алкохолни питиета за сметка на виното. Може би само трябваше да се подчертае тракийския(, а не ромейския) изконен произход на виното. Все пак не без основание се твърди, че Дионис има тракийски произход (Загрей) и в последствие е възприет от древните елини и сетне от римляните. Предполагам обаче в случая Биолчев намеква повече за цивилизационното (западно) влияние на Римската Империя [наследена от Византия, която макар и източна (римска империя) за нас си остава много по-западна, особено отнесена към далечния изток, откъдето се предполага, че идват прабългарите.)]. Друг такъв пример е, когато Телец се тюхка – как така не се намерили поне двама братя (от прабългарите), които да вървят в една посока, ами все пръскали семето си по целия тогавашен свят… и мн. др. }


На прима виста това са впечатленията ми. Може да ми е убягнало нещо важно разбира се. Всъщност още нещо ми се наби в очи, докато четох. Романът излиза някъде 2005г., доколкото разбирам. По същото време имаше една, не знам дали мога да я нарека модна тенденция в юношеските романи (в световен мащаб, вероятно най-силно изразена в цикъла «Колелото на времето», където Джордан създаде един свят управляван от самоуверени, разумни и почти всемогъщи жени. В този свят думата на жената е закон, а мъжете живеят най вече, за да им служат и да изпитват щастието от това да боготворят на своите господарки. Жените в «Колелото на времето», получават властта си или на принципа на матрилинейната примогенитура (тронът се наследява от най-голямата дъщеря); или със свободен избор на най-способната със своите магически способности (мъжете с такива способности неизменно полудяваха, затова овреме ги залавяха и лишаваха от магичност, за да се минимизират щетите), или по силата на традицията в селските общини, където се слушаше думата на т.н. премъдри – старейшини и лечителки, или по друг матриархален принцип. Впоследствие немалко феминистки ореваха орталъка срещу автора и особено срещу приумицата му, гавният герой на сагата – Ранд да се сдобие с харем от три еднакво обичащи го жени, в които и той бе също еднакво и безостатък влюбен. Не си спомням вече, но като че ли дори четох коментари, че нямало начин да не е бил малтретиран от майка си като малък, щом пише такива неща, видите ли…

В по-сериозната литература, тенденцията да се дава [«подавящ», както в превод звуци руската дума, използвана много на място в такива случаи] превес на женското начало е (по мое мнение) най-ярко застъпена в излезлия 1948г., епохален труд на Робърт Грейвс (известен повече като автор на «Аз, Клавдий») - «Бялата богиня». Любопитна книга, която се чете доста трудно, а освен това критиката (научната такава), така и никога не я приема насериозно.

Във филмовото изкуство, тази тенденция стигна нещо като своеобразен екстремум във филма с Никълас Кейдж от 2006г., - «Капан» (The Wicker Man), който пък е римейк на по-стар хорър…


Та някак си ми се стори, че и тази тогава модна тенденция се забелязва в «Амазонката на Варое». Естествено самото заглавие прави реверанс към силата на нежния пол (Тази квалификация също не е приемлива за клуба на нацифеминистките).

«Бий за да те ужавават!» - както се казва. За отбелязване е и, че амазонките имат интересен «живот след смъртта» си в нашия народен епос, изследван задълбочено и оригинално от Иван Венедиков в според мен шедьовъра му «Златният стожер на прабългарите» (Продължение на «Медното гумно»).

Става въпрос за обичйно трагичния образ на «девойката-юнак» (понякога самодива, понякога - не) в юнашкия ни фолклор.

Мисля, че в образа на Кера (16г. рожба на трак и славянка), може да се открият някои черти на умеещата да управлява и направлява в правилната посока представители на илюзорно силния пол. Нейният антипод - ромейката Мария(42 г., зодия пума) е пък пример за лошата жена, манипулатор и експлоататор на мъжките труд, достойнство и слабости. Керината дружка пък, подвизаваща се в клуб Стара Загора, под псевдонима «Дебеланката» не само командори както си ще своята изгоряла мъжка изгора от племето гепиди, но при необходимост, го спасява от беди и/ или носи под мишница. Мноо е яка, просто. :)))

Рекох!
:)

прав или изправян