Да кажеш, че нещо не е това, което е, и нещо повече - че нищо всъщност не е себе си едва ли не, че нищо не може да бъде себе си и че в крайна сметка нищо не е, означава да отричаш истината.

Това не знам кой го казва. Аз казах по-скоро споменах, че нищо не може да е напълно тъждествено с нещо друго. Всъщност нищо не е напълно тъждествено и със себе, ако си позволим разглеждане на "нещото", отмествайки го извън конкретен безкрайно малък времеви момент.

Възможно е да допуснем, че съществува съвършенна, непроменяща се и неумозрима/ умонепостижима феноменалност, която за простота да наречем бог.

Напълно валидно ще е и предположението, че такъв един "примордиален" и вечен квази субект не еволюира освен в представите, които хората си изграждат за него.

Принципният въпрос поставен още в началото обаче остава:

Приемайки или не догмата за Светата Троица, т.е. най опростено казано, веруюто, че бог е един, но същесвува в три самостоятели, и отчетливо различни, но все пак неразделими три лица/ личности/ проявления на същността/ ейдоси..., не прави божествеността по малко единствена. Съответно не е възможно съществуването или сътворяването на друго нещо ejusdem generis (от същия вид и с такава същностна природа.)

В този смисъл самотата е същностен факт и предикат на съществуването. "Добрата компания" не решава проблема, а често го задълбочава. В своята самобитна гениалност, обикновените хора често казват за някой със сериозни психически отклонения - "Остави, го - той не е сам!"

Човек, без значение дали ще го възприемаме като нечий образ и подобие или продукт на нещо друго по-"материлано" и тривиално, естествено не е само движеща се материя, дума която без значение колко ще я усложним или изпразним от съдържание ще означава всичко онова което има своя маса и/ или енергия. Във физически смисъл, човешкото съзнание, всепроникващата мисъл има потенциал и заряд , но не точно енергия в този измерваем смисъл.

Човек е нещо повече от ходеща материя освен всичко друго и защото може да лети понесен от нематериалните криле на своя ум, но и най вече защото може да се самосъзнава. Първата стъпка в самоосъзнаването е не констатацията за някаква абстрактна самота обаче, а емоциналния шок от самотата. Някой са го нарекли екзистенциална криза, други мирова скръб. Това обаче далеч не предопределя съществуване в безконечна меланхолия или още по мизерно бъдеще в търсене на най-подходящия за бягство от този свят опиат.

Веднъж след като първата стъпка е направена, човек има всички шансове да намери изгубения рай на единението. Първият човек, осъзнава самотатата си на по-примитивно, животинско ниво. Навярно затова и най-примитивният животински етичен кодекс е бил в унисон с тази осъзната самота "всеки гледа мене си!", после идва "обичай ближния си!", а накрая се стига, макар с половин уста и без разбиране до "обичай враговете си!"

Както всичко друго и "самотата" не може да бъде преодоляна без да бъде първо разбрана и без да си я признаем. Механичното събиране на личности (в случая не визирам божествени личности), обаче не е метабитие. Мисленето апропо не е само анализ, но и синтез.

Ако си позволим известна фриволност може да се каже дори, че Триедината догма по същество е съставена от теза, антитеза и синтез.
Бог Отец е пораждащата теза, чрез която освен всичко друго, божественият ксенозис преминава през отрицание (кръстна смърт) и отрицание на това отрицание (възкресение) което в крайна сметка е и символичен духовен синтез.

прав или изправян