не съществува самота сама по себе си, защото никой не мисли себе си сам, а се мисли като себе си дотолкова, доколкото има други.

Това е вярно преди всичко само и единствено, ако допуснем, че съзнаването, мисленето и самосъзнаването е/ са пререквизит/и за съществуването на каквото и да е в т.ч. на предимно физическо явление, но също и състояние на духа каквото е самотата. Триединен или не, абстракция, умонепостижима цялостност, съвършенство или едновременно проявление на изначалната и окончателна безкрайност, логос или дори изчистена надматериална мисловсност - Бог е обречен на самота в един свят в който липсват други Немуподобни (граматичевския род е условен). Освен ако не приемем, че той е сътворен от човек (в абстрактно обобщената форма на това не по-малко чудовищно [красиво] понятие), който също в някакъв аспект се усеща сам.



Всъщност всичко само по себе си в своята уникалност и детайлна неповторимост е само по себе си. Според някой другите са адът, според "други" в сърцевината на всеки ад има рай.

Но без значение дали приемаме идеята, че мисълта за нечия самота, измамна или обърната порочно към загниващото небитие е първична спрямо самото явление или обратното, ако предпочетем да се условим, че самотата предхожда осъзнаването й - тя съществува, става възможна и се възприема само и единствено поради всеобщата [ни/ Му]неповторимост. Другостта е опозиция към която питаем и страх, и неистов стремеж към непостижимо единение . Грехопадението понеже си го споменал, може да се разглежда като преломеният момент при осъзнаването на чисто човешката ни самота и отправна точка в стремежа ни да постигнем изгубения рай, минавайки през ада на другия...

Това което от доста време е демоде всъщност е да си модерен...

Нищо казано до тук по-горе обаче не пречи на болезнената красота описана от теб като и на това условно 'без друго твърде хубаво всичко'.

прав или изправян

Редактирано от Nerv на 16.02.14 01:11.