"От делата за наследството на семейство Дорфмер, живяло през XVIII век, се вижда, че "златният" (отровният) екземпляр на речника се е предавал от коляно на коляно в това пруско семейство: най-големият син получавал половината книга, дру­гите деца по четвъртина или по-малко, според броя им. На всеки дял от книгата отговаряли и останалите дялове от на­следството на Дорфмер: градини, ливади, ниви, къщи и езера или добитък, и дълго време смъртта на хората не била свърз­вана с четенето на книгата. Когато веднъж ударил мор по добитъка и настанала суша, някой казал на членовете на се­мейството, че всяка книга, също като всяка девойка, може да се превърне в самовила, че нейният дух може да броди по света, да безчинства и погубва всичко около себе си. Затова в ключалката на книгата трябвало да се сложи малък дървен кръст, от онези, които се слагат в устата на девойки, ста­нали самовили, за да не излиза духът да тормози света и чле­новете на семейството. Така постъпили и с Хазарския речник: сложили кръст в ключалката като в уста, но бедата сега се развилняла още повече от преди - членовете на семейството започнали да се задушават насън и да умират. Тогава отишли при свещеника, разказали му какво става, и той дошъл, махнал кръста от книгата и морът начаса престанал. Казал им още: "Внимавайте в бъдеще да не слагате кръст в ключалката като този път, докато духът пребивава извън книгата. Защото поради страх от кръста не смее да се върне и прави беди и пакости." Така била заключена позлатената ключалка и Хазарският речник останал десетилетия неизползван на полицата. Нощем от тази полица се чувал необикновен шум, който идвал от Даубманусовия речник, а някои бележки в дневници от онова време, направени в Лвов, разказват, че в Даубманусовия лек­сикон бил вграден пясъчен часовник, направен от някой си Нешама, познавач на Зохар, изкусен в умението да говори и да пише едновременно. Този Нешама твърдял, че в собствената си ръка разпознал съгласната хе от староеврейския си език, а в буквата Bay- своята мъжка душа. Часовникът, който вгра­дил в корицата на книгата, бил невидим, но при пълна тишина можело да се чуе как изтича пясъкът по време на четене. Щом престанел да изтича пясъкът, книгата трябвало да се обърне и четенето да се продължи по обратния ред, от там към на­чалото, и тогава се откривал нейният таен смисъл. "