|
Сега над цяла Европа щеше да се носи виенето на ходжите и женската хубост щеше да е завинаги забулена. Най-големият културен връх щяха да са минаретата и провлаченото: Алла-а-а-а-ах! Никога нямаше да се родят Бетовен, Леонардо да Винчи, Достоевски, Фройд... От християнската цивилизация нямаше да е останал и помен, ако не се беше случило едно велико събитие...
И каза Мохамед:
- Убивайте неверниците, където ги заварите! Когато срещнете такива, които отричат Аллах, сечете им главите, докле изколите достатъчно, а другите вържете във вериги.
После пророкът се провикна:
- Млади и стари, бедни и богати, слаби и силни, конници и пешаци, леко и тежко въоръжени, тръгнете всички на война, с имота и с душите си водете Свещена война по пътя на Аллах!
И тръгнаха арабите. Глътнаха Египет, Сирия, Персия. И за има-няма сто години, откак Мохамед почна да чува гласове и да рецитира Корана, мохамеданите заляха всичко чак до Китай и Индия. А на запад сгазиха цялото крайбрежие на Северна Африка чак до Атлантическия океан. Напъплиха и Европа откъм западната й страна. Цяла Испания бе погълната от мюсюлманите, напираха те и към Франция... А сега и от изток пропълзяха и сграбчиха столицата на могъщата Византийска империя. По суша и по море - Константинопол беше под обсада. Като в менгеме, с две гигантски челюсти, искаха да стиснат от двете му страни Стария континент и да го смачкат. Западната арабска челюст беше готова, източната - чакаше да падне Константинопол. И тогава... Тогава двете ислямски армии щяха да нападнат едновременно - и от запад и от изток - и да забулят цяла Европа. Да спрат развитието й. Коя сила ще издържи на удар от две страни? Удар от армии, вярващи, че колкото повече неверници убият, толкоз повече сластни девици ще ги чакат в рая! Че и вино ще се лее там, ще пият, ще пият и главите никога няма да ги болят... Превземат ли сега Константинопол, цялата Европа е обречена. Ще стане ислямска - вой и фереджета! Вечно було...
Византия гасне. Земната проекция на Небесното Царство бере душа. Столицата й вече се самоизяжда. Една година вече как е под обсада. Една година хищната ислямска прегръдка задушава града. Страшен глад, жажда и болести са го натиснали. Никога досега Втория Рим не е бил толкова слаб, толкова уязвим. Въпрос на дни - християнското средище да падне... 2500 арабски кораба откъм морето като пиявици изпиват силите му. А на сушата са го наобиколили 200 хиляди арабина! 200 хиляди арабина бленуват златото му...
Падна нощта. В изтормозения град падна черна мъка. Императорът на Византия Лъв III не можеше да заспи, единствената му останала надежда беше да поиска помощ от българския владетел Тервел, който да удари арабите в гръб и да ги прогони... Но се страхуваше да я поиска. Как да я поиска?! Ако българите успееха да изтикат мюсюлманите, после щяха да се полакомят и да превземат те омаломощения Константинопол - какво щеше да ги спре?! Те вече четири пъти бяха идвали пред тия стени, точейки си зъбите... А може и да се съюзят с арабите и тогава става още по-страшно... Цяла нощ в изтерзаната си мисъл Лъв III ту се хващаше за българите като за спасители, ту се ужасяваше от тях като от бъдещи свирепи покорители на Римската империя...
Нощта започна едва видимо да се раздига. Двестате хиляди арабина още спяха и сънуваха, как са вече вътре в богатия град и гонят бели византийки... Изведнъж чуха над главите си адско свистене, отвориха очи - небето оранжево! Огнен ад от запалени стрели се сипеше връз тях. И докато се опомнят къде се намират, земята се затресе от страшният тропот на многохилядната българска конница. Тервел връхлетя като японско цунами арабите. И ги помете. На секундата забравиха те за белите византийки, за сластните девици и за райското вино. И търтиха да бягат, друг път не видели такъв ужас... Бягат те, а халата над тях не спира да вилнее...
Когато слънцето изгря, жив арабин не беше останал. Пълен разгром. Избягалите недоубити едва се довлачиха до корабите си и отскубаха надалеч. Толкова надалеч, че за седем века напред нито един арабин не посмя да стъпи отново на Босфора. Българският владетел произведе над мюсюлманите такова могъщо внушение, че само като чуеха името му и почваха да заекват...
Европа можеше да си отдъхне, беше спасена. Сега вече ще се родят гениалните умове и ще носят радост и утеха на човечеството...
Но ето, че тоя могъщ българин сега стоеше срещу измъчения немощен Константинопол - сънувания град от арабите, столицата на най-силната държава в света. Цялата българска армия беше строена срещу стените на вечния град... Византийците наблюдаваха от тия стени примрели. Възцари се тишина. Нито едно копито не тропна, нито едно движение. Пред тая армия белият кон на Тервел се изправи високо на задните си крака и изцвили. Тоя звук разпра тежащата тишина и се удари в каменната стена. Градът потрепери... Българите чакаха... Само един жест на техния владетел и щяха да сгазят Византия... Тервел дълго гледа към най-богатия град на земята. Гледаше и някъде отвъд, сякаш разговаряше с духа на баща си Аспарух... Вдигна ръка и я насочи към... Плиска... Българската мощ, измела арабите, не поиска да довърши византийците... Християните ликуваха. Тервел поведе многохилядната си армия към България...
Мадарският конник не докосна земната столица, но се докосна до небесната вечна слава...
Случи се това през лятото на 718 година.
|
Избавителят Тервел
