|
Педантът
Този тип ми се наби в очи още на десетата минута. Когато някой, събувайки си обувките, се навежда, за да ги изравни под прав ъгъл с борда, не му е чиста работата. Малко след това го наблюдавах как за трети път връзва и развързва някакъв възел, защото нещо не му харесваше явно, та окончателно ми стана подозрителен. Леле-е, и с тоз човек ще трябва да изкарам две седмици на борда. Кошмар!
Че беше немец не ми стигаше като оправдание. Доста немци бях виждал и повечето от тях си бяха съвсем нормални хора като тебе и мене. Тези приказки за болезнената прецизност и така нататък бяха пълни глупости. Може някога и всичките да са били такива, ама трябва да е било отдавна. Сега и сред тях се намираха мърлячии и лайфаджии като навсякъде.
Типът не остана само с изравняването на обувките. След като влезе каюткомпанията започна да проверява картите. Дотук добре, бяхме го цанили за навигатор, и аз бих направил същото на негово място. Но да тръгне да проверява годините на издаването им вече ми се стори прекалено. Какви пък толкова грандиозни промени се опасяваше да има по едни забравени от Бога егейски острови? След като провери картите, той съвсем сериозно тръгна да дращи нещо в корабния дневник. Цирк! Скиперът още не беше приел яхтата, а той вече попълва дневника. Ами ако по една или друга причина не я приемем?
Всичко мина без сътресения и на следващата заран отплавахме. Не много силен вятър, леко вълнение, слънце, клокочеща кърма, а бе – точно това, за което всеки от нас си мечтае докато превива гръб в офиса. Бяхме се навъргаляли из кокпита, мълчахме, зяпахме, дишахме, облизвахме соления дъх от устните си и не се сещахме даже за по биричка.
Всички, освен този тип. По някое време главата му се подаде от люка и попита кой курс държим. Скиперът всъщност караше по вятър, ама за да не му счупи хатъра, отлепи поглед от хоризонта и платното и му отчете компаса, та той отново потъна в салона. Когато след малко се появи на борда и се тръшна между останалите в кокпита, почти имаше вид на нормален човек. Ама не за дълго. След половин час вятърът смени посоката и направихме поворот. Той натегна генуата, извади уставно дръжката на уинча, погледна си часовника и попита за новия курс, след което отново взе да дращи нещо в дневника.
Почувствах се дискомфортно. Не е шега работа да плаваш с откачени хора по море, не знаеш накъде ще изперкат. Този съвсем сериозно записваше всяка маневра с час, курс и вятър. А бре, човече Божий, долу имаш ДжиПиЕс, което ти помни всяко въртенене на задника с точност до 10 секунди и сантиметри, после и карта може да си разпечаташ, ако ти е кеф. А този както е тръгнал да списва, корабният дневник след две седмици ще заприлича на томче от събраните съчинения на Балзак. Ей, шантав свят!
Малко се поуспокоих, като забелязах, че другите не му обръщат внимание, те все пак го познаваха. Може пък и иначе да е безопасен, знаеш ли? Реших да го проверя. Прегледах му курсовите линии за следващия ден, нанесени с подострен молив на картите, и вкарах набързо най-плиткия участък в ДжиПиЕс-а. На четвъртата минута го излових: курсът му минаваше точно през една самотна скала, прекалено дребна за мащаба на картата, та да я забележиш без очила, но в навигационната естествено се натъкваш на нея.
– Утре който е на руля трябва да си отваря очите – колегиално му споделих.
Типът тръсна глава, измъкна отнякъде една лупа и се втренчи в картата. Миг след това пребледня и се хвана за гърлото.
– Нещо съм оплескал – с мъка промълви той.
Чак жал ми стана. Какво толкова, бе човек, на всеки може да се случи. А той пое дълбоко дъх и тръгна нагоре към екипажа с явното намерение да си прави самокритика.
– Чакай малко – задържах го аз. – Само две думи. Навигаторът затова е навигатор, понеже никога не греши, разбираш ли? Можеш да ругаеш колкото си искаш по девиацията на компаса, кофтите карти, неозначени течения и прочие, ама едно не бива никога да казваш: че нещо си оплескал. Недей да излагаш гилдията.
Той ме погледна странно и продължи нагоре. После го чух как обяснява с подробности на всички за случката. Наистина беше крейзи. Само че и аз си вкарах таралеж в гащите: останалите дни ме молеше да проверявам всичките му курсове по два пъти. Така ми се падаше, да бях седял мирен.
При влизане в пристанищата искаше скиперът всеки път да се обажда по УКВ-то и да съобщава данните на пристигащия съд. Обикновено никой не отговаряше, гърците си гледаха рахатлъка, в сезона следяха главно акостиращите яхти да си плащат таксата. Това го обиждаше, но той юнашки стискаше зъби. Където ходехме по кръчмите, проверяваше всеки фиш и грижливо изчисляваше кой какъв дял от общата сметка има. Ох, досада!
Егейско море има чудни вечери. Залезите между островите са магия, радост за очите и душата. В такива моменти можеш подобно на Одисей да чуеш и морски сирени. Всички можеха, ама той не, завираше се долу в салона, откъдето се чуваха упоритите му опити да хване по радиото всички възможни метео-прогнози. Господи, събери си вересиите!
Предпоследния ден бях решил, че такива като него трябва да бъдат убивани още невръстни, за да не се мъчат в този несъвършен свят и да не досаждат на нас, простосмъртните. Но последния ден му простих всичко и на раздяла му стиснах ръката с искрена благодарност. При размяната на адресите бях разбрал какво работи: беше технолог в ядрената централа близо до града, в който живеех.
admiral@mail.bgРедактирано от aдмиpaл на 10.07.11 12:32.
|
Педантът
