|
Сянката на смъртта
разказ
Отдавна исках да се срещна със стареца, за да чуя необикновената му история. И ето, че сега седях пред него на грубата дървена маса в най-тъмния ъгъл на “Дяволската дузина“ - една от най-долнопробните кръчми в Стенджант Пънч.
В сепарето отляво две застаряващи жени с вид на проститутки разговаряха тихо, обгърнати от съвкупляващи се серпентини цигарен дим. Зад тях седеше нисък, безличен мъж, облечен като скитник, който ги съзерцаваше с отнесено изражение над полупразна халба с бира. Срещу мен мълчаливо се наливаше с вино слаб монах с бледо, изпито лице. Той имаше дълбоки сенки под очите, черни досущ като расото му, които подсказваха за дълги безсънни нощи, прекарани в пост и молитви. Или може би в безпаметно пиянство, ако се съдеше по бързината, с която пресушаваше чашата си. На масата пред него лежеше разтворена по средата измачкана библия.
Докато го наблюдавах, монахът вдигна бавно плешивата си глава и ме изгледа с червени, измъчени очи. Сетне отвори уста, сякаш се канеше да изрече някаква особено мъдра мисъл. Вместо това откъсна няколко пожълтели страници от Светото писание и ги натъпка в гърлото си. После заби чело в твърдата маса и престана да ми обръща внимание.
Потресен от гледката, отвърнах поглед и се зачудих какво търси един божи служител в подобно място. За да оправдае името на кръчмата си, съдържателят наистина се беше постарал да й придаде дяволски облик. Вътре имаше точно тринадесет маси и на всяка от тях гореше по една черна лоена свещ, от която във въздуха се издигаше мазно стълбче зловонен дим. А на стената зад бара беше изрисуван в цял ръст Лукавия, разперил криле с цвят на засъхнала кръв. Над всичко това беше надвиснало призрачно усещане за обреченост, подсилено още повече от мъждивата светлина на отмиращия ден, която нахлуваше през единствения прозорец в задименото помещение и създаваше илюзията, че седя в компанията не на живи хора, а на сенки.
- Значи искаш да чуеш историята на моя живот - проговори старецът и гласът му ме изтръгна от мрачните мисли, в които бях потънал.
Древното му като пергамент тяло изглеждаше толкова крехко, че се страхувах да го докосна, за да не се разпадне под пръстите ми като пепел. Времето беше белязало лицето му с безмилостните си нокти. Грапавата сива кожа беше набраздена от дълбоки пукнатини, сякаш старческата плът беше платно на картина, нарязано с нож от недоволен от работата си художник. Сред цялата тази сложна плетеница от бръчки проблясваха две сиви, проницателни очи, които ме гледаха с любопитство. Реших да говоря, без повече да увъртам.
- Аз съм писател. Искам да напиша книга за вас.
Думите ми увиснаха във въздуха. Старецът мълчеше и продължаваше да ме пронизва с поглед. Внезапно усетих устата си пресъхнала. За да прикрия обзелото ме смущение, вдигнах чашата си и я пресуших на един дъх. Той побутна с нежелание своята чаша и се облегна назад в стола си. Лицето му беше все така безизразно, но в очите му танцуваха весели пламъчета.
- Книгите са нещо специално. В тях трябва да участват интересни персонажи, чиито истории да грабнaт читателя, да го обсебят и да не му дадат нито миг спокойствие, докато не отгърне и последната страница. Вземи например онзи монах, който така се е вкопчил в чашата си, сякаш вътре се крие божието слово. Той би могъл да бъде герой в твоята книга, не аз. Аз съм един съвсем обикновен старец.
Погледнах към монаха, който отново беше надигнал глава и изучаваше някак изненадано празната си чаша.
- Но аз искам вашата история. Може и да сте старец, но сте един необикновен старец.
Събеседникът ми се усмихна с онази негова загадъчна усмивка, която сееше смут в сърцата на местните жители и ги караше да се кръстят страхливо зад гърба му. Откакто се помнеха, той ту се появяваше, ту изчезваше - също като студения северен вятър. Никой не знаеше откъде идва и накъде отива, нито какво дири из улиците на Стенджант Пънч. Но винаги, когато се появяваше, някой умираше… и старецът присъстваше на погребението. Ето защо хората се страхуваха от него и го избягваха, сякаш беше прокажен. Смятаха го за предвестник на смъртта, също като гарваните, които с крясъка си възвестяват, че скоро нечия душа ще се отправи към света на сенките.
- Добре. Ето я и моята история.
Наведох се напред, за да не изпусна нито една негова дума.
- Отдавна живея в сянката на смъртта - започна своя разказ той. - Времето не прощава на никого, дори на боговете. Никой не може да избяга от спиралата на вечността, която поглъща в безкрайния водовъртеж на разложението всичко тленно, за да го изпрати в небитието. В този преходен свят смъртта е закон, на който не можеш да се противопоставиш, дори и да си бог. Епохите се менят, а с тях и вярванията на хората. Една религия умира, за да се роди нова.
Не можех да откъсна очи от стареца. Бях хипнотизиран от движенията му. Той се полюшваше върху стола си като изпаднала в транс змия, а думите сякаш излизаха от ръцете му, които размахваше с ловкостта и изяществото на фокусник или магьосник. От време на време млъкваше по средата на някое изречение и се ослушваше внимателно, сякаш очакваше всеки момент в кръчмата да влезе нов посетител или просто надаваше ухо за звуци, които съществуваха само в неговото въображение.
- Разбираш ли - продължи той, - аз живея ден за ден, в очакване на злокобния крясък на гарвана. Вдигам глава към небето и търся с поглед приближаващия се пратеник на отвъдното, който ще отнесе върху черните си криле душата ми над отровните изпарения на реката Стикс, в скръбните земи, където сенките на някогашните хора са обречени да бродят по пътеките на собствените си спомени. Но той все не идва. Чакам го вече пет века.
Старецът замълча и пак се ослуша. После отпи глътка вино и се загледа в догарящата свещ.
- Ако вярата, която изповядвам, не ми забраняваше, сигурно отдавна щях да се самоубия. Уморих се да живея. Надживях всичките си близки, всички, които някога са означавали нещо за мен. Това е някакво проклятие… Накрая ми омръзна да чакам смъртта и тръгнах да я търся. Вървях след нея и пребродих надлъж и нашир всички земни царства. Присъствах на всяко погребение, на всеки смъртен одър. Бях навсякъде, където се появяваше Онази с косата. Превърнах се в нейна сянка. Следвах я неуморно в кръстоносния й поход срещу душите. Винаги бях на една крачка след нея. Можех да я докосна, стига да протегна ръка. Но тя не ме забелязваше. Или по-скоро не искаше да ме забележи. Сякаш ми се присмиваше.
Старецът млъкна и погледна към вратата. Изведнъж лицето му грейна в усмивка.
- Тя и сега е тук. Чуваш ли как шумоли черната й мантия? Не, не се оглеждай. Няма да я видиш. Дошла е за монаха…
В този миг монахът се изправи от стола си с олюляване. Беше пребледнял като мъртвец, а очите му бяха изцъклени от ужас.
- Дяволът, дяволът! - извика той и започна да размахва ръце като обезумял, сякаш се бореше с някакъв невидим противник. После се строполи на земята, а на устните му изби кървава пяна.
Скитникът изтърва халбата си с бира и тя се пръсна на пода с оглушителен звук. За момент настана тишина. След това жените запищяха. Всички наскачаха от местата си и се втурнаха към безжизненото тяло на монаха. Собственикът на “Дяволската дузина“ се наведе да склопи очите му и започна да се кръсти.
Обърнах се към стареца, но той беше изчезнал. И, ако не беше наполовина пълната му чаша с вино, щях да си помисля, че срещата ни никога не се е състояла.
deadface © 1999 г.
|
Сянката на смъртта (разказ)
