Девесил Мечев изпи сутрешното си кафе повече по навик, отколкото с чувство. Привкусът на утайка и неудовлетвореност се настани уютно сред бактериалния микрокосмос на устната кухина. Невидими сили обсадиха зъбите, анексираха небцето и трайно обложиха езика. Старателното търкане с широко рекламираната, нова паста „Сензорадин” не отми противния вкус и настроение. Денят започваше нормално, сиреч с кафе. Излезе на балкона, запали цигара. Небесното олово мачкаше настроението, а бензиновият въздух методично скапваше вдъхновението и илюзията, че все още е възможно да се мечтае. Дево реши да изпълни плана, с който преспа снощи докато не бе станало още по зле...

Прибра се в хола включи компютъра и зачака да преминат и последните пристъпи на неадекватност, неизменно съпътстващи шока от всяко разбуждане. Или прераждане. Индикацията на модема най-сетне потвърди устойчива връзка. Чак тогава Дево доброволно се напъха в коварната мрежа от виртуални интриги и болка. Старата му регистрация бе заличена и се наложи да си направи нова. Това доста време утепа. Чисто новият псевдоним му достави почти физическа наслада т.к. тъпаците от другата страна на Силиконовата долина нямаше как да усетят гениалния полет на въображението, нито неговата елегантна откритост. Щеше да е отново честен, но неприкосновен. Всяка една лъжа тежи на мястото си, ако се гарнирана с търпима доза полуистина. Помисли си Девесил и си го записа на хартиен носител.
Получи потвърждение за успешната регистрация попълни електронната бланка за вход.

Потребител: bearforce9
Парола: **************
Вход: >>>

Натисна и влезе мощно. Акта бе своеобразно сексуално изживяване и накрая доведе до еморгазъм. Публикува мнението си и дълго след това го съзерцава влюбено и може би малко извратено, с насладата на воаяйор.

Здравейте,

За първи път пиша, но следя отдавна дебата за новия български интернет роман.
Смятам, че авторът се е справил наистина блестящо. Ще направя един последен опит да разясня пълната духовна нищета, в която се самопогребват всички повърхностни, елементарни и миризливи и нещастници, които плюят по нещо, което дори не са си направили труда първо да оближат.

Ще анализирам само едно изречение от романа, а Вие ще си направите изводите.

ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ –АНАЛИЗЪТ ПО-ДОЛУ СЪДЪРЖА, МАКАР И НЕЗНАЧИТЕЛЕН СПОЙЛЕР. МОЛЯ, ЧЕТЕТЕ НА СВОЯ ОТГОВОРНОСТ И НЕ ОБВИНЯВАЙТЕ МЕН ЗА ПОСЛЕДСВИЯТА.

Емо тихо пръдна, въобще не се съобрази, че е на обществено място…

Преди да продължа бих искал бегло да спомена, че внимателният читател, колкото и да внимава няма как да не се нахендри още от първите изречения на вечната тема за емисите от миризми, чрез които ежесекундно въздействаме и сами се влияем в преценките си за хората. Още в първа глава, авторът разказва за предразсъдъците на средновековния западноевропеец към примитивните българи. Предварителната нагласа към балканците съвсем естествено се гради върху идеологеми, религиозни догми и хиперболични параболоиди, характерни за западното общество още от тези далечни времена. Модерният за времето си по дух европеец, случайно оказал се в Търново в началото на XIV в. като, че ли е широко скроен и склонен да си състави собствено мнение по въпроса. За съжаление - разбирането за елементарност и примитивизъм, като доминантна характеристика, на този изостанал и с видимо скромен интелектуален потенциал народец - се превръща в почти не търпящ възражение постулат, още след първите стъпки на (защо не) историческия прародител на Шанел из тогавашната българска престолнина. Чужденецът до последно не може да определи точно източника на наситените ароматни радикали, който го преследва постоянно в страната на вкиснатото мляко. Колебанията му са между овчите кожуси, които месната аристокрация и простолюдие с еднаква охота носят и самите средновековни български столичани. Както се вижда към края на първо действие – духът все пак побеждава грубата и простовата материалност. В крайна сметка неприязнената воня се разсейва пред жизнеутвърждаващата енергийност на едно ново приятелство.

Да се върнем сега (или по правилно да полетим през вековете) към цитата от повествованието.
Действието ни прехвърля с неусетна лекота една идея напред. Идея носеща в себе си нов милениум и нова столица.

Емо тихо пръдна, въобще не се съобрази, че е на обществено място...

Елементарният читател, би пропуснал дълбочината и практическата необхватност на това на пръв поглед невзрачно изречение. Подлъган от привидната непринуденост и външната непретенциозност на текста, неизкушеният литературен критик би преминал нататък, без да усети заряда и проникновения психологизъм, скрит в ни повече ни по малко от една дузина обикновени думи – поднесени ни под формата на част от сложно съставно изречение.
Мнозина считат, че романът не съдържа излишни описания и прочие. Някой подигравателно насочват към тази особеност на текста. Малцина достигат до истината, че умението да се пише кратко, но да се казва много не е за всяка уста лъжица. Както писателска, така читателска.

Емо тихо пръдна, въобще не се съобрази, че е на обществено място...

Може ли, човек да го направи това нещо тихо, а да не се съобразява с другите?

Привидно не. В противен случай, Емо щеше или да се изреже, като руски богатир или да пусне една миша фъсня по цвички - според това коя е поантата на сложния му характер. Не такъв е нашия случай. Наситеният с психологизъм художествен щрих подсказва на тези, които умеят да четат, че Емо е сложна и болезнена натура. От една страна той е бунтар. Не му пука какво мисли лицемерното общество за него и няма намерение да робува на извратените мъдрости на народната куртоазия, че по дрехите посрещат, а по ума изпращят. Той не ще ИЗОБЩО да го посрещат. Защото силата му е не в дрехите, а в това, което се крие под тях. От друга страна обаче, Емо на подсъзнателно ниво се самоконтролира, затова именно извършва „тихо”, ненатрапчиво някак си - свещенодействието по отстояване на личната си свобода и релевантните съпътстващи дейности по отбрана на собствения си периметър.

Така скритото послание не само моделира сложния и противоречив характер на героя, но дава на читателя прекрасен повод да се замисли за страшните последици на АВТОЦЕНЗУРАТА. Защото нищо не е по-унищожително и възпиращо за полета на свободните дух и слово, отнесено към жестокото, фанатично самобичуване, на което ние сами се подлагаме - усърдно, систематично и противоестествено всеки ден, всеки час, всяка минута и секунда от времевата ни експонация в пространствения континиум на земното ни присъствие.

Прав или изправян.