Като че ли смъртта бе негово проклятие, помисли си Камен с огорчение. И точно да се върне на сушина в хижата, когато чу отстрани някакъв шум. С голяма изненада и безпокойство разпозна фигурата на една Вяра, красива девойка, която май му беше навита. Бяха имали някаква кратка връзка преди време, но не се стигна до нищо сериозно.
-Здравей, Каменчо! – прошепна усмихната девойката. А Камен го побиха тръпки от гласа й – Отдавна не сме се виждали. – продължи тя.
-Май има нещо такова. – съгласи се Камен и я поведе настрани към една пейка, опитвайки се незабелязано да ритне трупа на враната към храстите – Мислех, че ми се сърдиш. – излъга Камен. В действителност той бе престанал да й вдига телефона. Нещо му беше станала безразлична цялата тази история.
-Предпочиташ да ходиш сам на екскурзии. – продължи Вяра с обвинителна нотка.
-Откъде знаеш, че съм сам? – попита Камен, чудейки се, дали тая мадама не го беше шпионирала още от гробището, когато погреба майка си.
-Аз вече знам много работи. – отговори тя – И не само ти обичаш самотните разходки сред природата. Преди време аз също реших да дойда насам, да се поразтъпча малко, нали разбираш! – усмихна се Вяра – Но наблизо мярнах някаква група студенти. Говореха си за наркотици, секс и насилие, за стандартните неща, които вълнуват младите хора. А зад тях тайно ги следваше един дрипав дървар. И когато младежите се настаниха в кухнята, той опря глава на един прозорец и продължи внимателно да ги наблюдава. Тогава осъзнах, че това не беше дървар, а маниак с резачка. Тръгнах да предупредя горките хора, ала за нещастие един дънер, навярно капан за едър дивеч, се стовари върху главата ми. Когато се свестих, видях как той ги преследва из хижата. – въздъхна Вяра – Половината май ги изби, а другите избягаха към гората.
-Шибана работа! – съгласи се Камен.
-Просто внимавай да не попадаш на тия младежи, че в тая пустош сигурно са подивели. – предупреди го Вяра – Никак не искам да те загубя отново. – добави тя.
Камен гледаше как дъждът намалява, слушаше капчуците и се чудеше дали Вяра все още изпитва нещо към него.
-Просто исках да ти кажа, че умирам от желание да се ожениш за мен. – обясни тя, все едно прочела мислите му – Ако е възможно, разбира се, след всичко това. – добави тя с някаква тайнствена усмивка.
Камен се почувства като ударен от гръм. Дори и без всичките разправии, които му се случиха напоследък, той изобщо не мислеше да се задомява. А сега тази възможност направо го ужасяваше.
-Чакай само... – прошепна той, облизвайки пресъхналите си устни – да видя вътре, дали камината още гори. – изправи се и се отправи към входа на хижата, но го подмина и се насочи с бърза крачка към шубраците.
-Аз знам защо избяга от мен навремето. – извика Вяра – Заради тази твоя прокоба. За да ме предпазиш от нея, нали? Но, няма проблем, Каменчо, аз сега вече съм мъртва. Онзи дънер изглежда си свърши работата. – обясни тя – Сега искам само да помогна да не умреш.
Камен кимна, точно преди да се мушне в храсталаците, а после си плю на петите. Бягаше по-бързо и от елените, които мяркаше леко размазано с периферното си зрение. А когато стигна пропаста на едно дефиле, той нито за миг не се поколеба и скочи. Разбира се, че никога нямаше да умре, мислеше си той, докато падаше. Но още по-сигурно от това беше, че и никога нямаше да се ожени за Вяра. При всичките им различия, а сега и фактът, че бе мъртва, такава връзка май беше обречена на провал. По-скоро щеше да се хване с оня робот от шестия етаж, който се мислеше за момиче.
По едно време Камен се огледа надолу. Доста дълбока пропаст, водата все още не се забелязваше!