|
Почивка в Драгиново
Съпругът ми смята, че се превъзнасям. Не разбира как може да ме вълнуват подобни неща, та не съм ли ги виждала, какво толкова?! ... Не разбира какво ме докосва, защо ме вълнува. Съжалявам, любими, че не го разбираш, това е ... това е ... моето усещане за света. Тогава, когато успявам да се окъпя в морето от любов, когато светът успее да докосне с фини пръсти дълбините на неспокойната ми душа.
Драгиново е толкова близо. То е едно обикновено село. Няма нищо там, освен СПА хотелът, такъв какъвто го разбират там. Името му е Сарай – ярко оцветен и цветовете живеят наволя в съжителство така, както местните виждат света – пъстър, окъпан в топли тонове. Самият хотел предлага басейн с минерална вода, която прави помещението толкова топло в зимния ден - с учудване свалям хавлията за да се охладя; парна баня, сауна и турска баня. Стаите не са никак лоши, а двойните стаи са разтегливо понятие – имат двойни стаи, в които настаняват семейства с деца и е толкова просторно в тях, а има и по-малки за семейства без деца. Искам да ви предупредя, че двустайният апартамент е всъщност едностаен по една много сложна логика, но пък има джакузи в него ;). Благодарение на минералната вода в целия хотел е много топло, освен в ресторанта, но и без друго там сте за кратко (ако ядете само храната, влизаща в цената на пакета ;) ) В целия хотел, както неуместните (според нас) цветове, царуват и несъвместимите (пак според нас) съвремие и народен бит. Сервитьорките, обаче, впечатляват искрено капризния клиент със своята любезност и сговорчивост. Можете да ги разкарвате наволя до кухнята за несъществуващите, но посочени в дебелото коженю меню ястия - откликват всеки път, когато искате да направите рекламация на поръчаното и несъществуващо или в най-лошия случай несъотвестващо на описанието блюдо ;). А след 17 ч. можете да се насладите на работещата на две места масажистка ... в собствената си стая, понеже предишната й колежка и отнесла оборудването. Неудобството да превива гръб над ниското ти легло тя „компенсира” с наистина професионално мълчание и такт. Но проявиш ли любезно внимание би споделила най-дълбоките си изживявания без да се тревожи.
Въпреки всичко това (не без уговорката, че за тази цена не би следвало да негодуваме ;) ) успях искрено да се насладя на почивката си. Разтопих се в топлия басейн, отпуснала се по гръб като морска звезда; шарих с пръсти по таблото на парната баня за да настроя желаните топлина и влага, усмихната и палава като пет годишно дете; разговарях с всички гости на хотела с най-детската си и истинска усмивка и бях неподправено щастлива!
Мислех, че едва ли ще напусна хотела тези три дни. Но не щеш ли слънцето взе че погали прозорците на стаите ни. Със сестра ми и любовта на моя живот – невероятния Малък принц и мой племенник, решихме да обходим селото. Опаковахме Кристи, овързахме го добре и с вярата, че успешно ще отпътува за странната и необичайна страна на сънищата, поехме из Драгиново за да се опознаем взаимно със също толкова странния и необичаен свят на местните жители - вярващите в пророка Мохамед и неговия баща.
Бяхме подготвени за това от саундтрака на местния мюфтия, който стриктно огласяваше селото в часовете за молитва на метри от хотела. Малко по-рано, в 5 сутринта той силно бе впечатлил малкия ми племенник (според 6 –месечния му скромен опит) с неочкваните гласови божествени звуци, на които беше способна съвременната музикална уредба на Джамията. Кристи тъкмо щял да увенчае усилията на баща си да го преспи с успех, когато Намазът разцепил тишината. Така го впечатлил, че Кристи внезапно оцъклил питащи очички срещу прозореца, издаващ звуците, а след това противодействал на необяснимото явление като необратимо разтурил надеждите на бленуващите му за сън родители.
Но, да се върна, на прекрасните слънчеви лъчи, подмамили ни на разходка в зимния ден. Като говорим за лъчи - от хотела има 3-4 лъча асфалт. Осмелихме се да тръгнем по този, сочещ Джамията и естествено се оказахме в културния център на селото. От дясно, ясно и неоспоримо, заявява присъствието си Джамията. След нея сграда с т.нар АТМ устройство , а срещу нея ... местния МОЛ. Сградата не е толкова огромна, колкото бихте очаквали за един истински МОЛ, но там имаше всичко, което бихте очаквали всъщност от него – кафе-ресторант, фризьор, магазин за дрехи, части и прочие необходимости. Направихме кръгче по „площада” с бебешката количка и тръгнахме в посоката, от която бяхме дошли (на около 50 до 100 м от хотела).
Такааа ... хващаме десния лъч. След около 50 до 100 м. стигаме кръстовище, от което нататък асфалтът отново става дефицитен. Озъртаме се (докато срещнем погледите си) и се престрашаваме да поемем нагоре още малко. Да ама ... тук не е за модерни колички. Осъзнаваме го и се оглеждаме – нито една подобна наоколо! Поемаме обратно. Отпускаме сетивата си, почиваме и в този миг осъзнаваме, че там няма да видим бебешки колички скоро. Не са нужни. Биха пречили, би било трудно. Тогава с възторг виждаме наближаващи с бърза крачка млади жени – цветни забрадки, сини престилки, под тях закачливо подаващи се бели дантелки, шарени, ръчно тъкани торби и ... ръчно тъкана, метната на гърба торба с детенце в нея (тогава още не знаехме, че се нарича „цадилка”). Вървят бодро, стегнато, нищо не им пречи. Гоним ги с фотоапарат за снимка, но те толкова бързо се отдалечават, а ние се тътразим с модерната количка едва-едва по петите им ;)
Време дойде да хванем третия лъч асфалт от хотела. Но преди това си купихме минерална вода. Само след 100 метра (асфалта още не беше свършил) откриваме минералния извор, от който невестите наливаха вода за дома си. Пу! ;)
Тогава друго ни привлече окото ...Изведнъж изчезна всичката пъстрота. Жените около нас бързаха за някъде с перфектно изгладени, светещи до блясък бели забрадки. Забелязахме, че под тях те са скрили любимите си закачливо-шарени домашни забрадки и всички се стичаха на някъде. Казвам бодро: Ми ще попитаме бре, кво толкова! И се засилвам към първата групичка весело:
- Извинете, празник ли имате някакъв!
- Ааа, не, не – погребение...
Уупс! Знаем го, за мюсюлманите белия цвят е погребален, но някак изобщо не ни текна тази мисъл в отпочиващите глави. Направихме бърз кръгом от насъбралото се множество с бели забрадки и сконфузени забързахме нататък.
Вървим и гледаме –младо момче с интересна прическа ни разминава вече няколко пъти. Привлече вниманието ни и ние тихичко отваряме обсъждане на въпроса.
-Прическата му е Расти. Растарианец трябва да е- заявява сестра ми горда от откритието си.
Съгласявам се, макар неохотно, скептично посрещайки новината, че в Драгиново може да се намират Растарианци.
Влизам в едно магазинче за да закупя най-обикновени носни кърпички и подхващам мохабет в английски стил с продавачката. Философстваме известно време за мое учудване на интелигентността и умението на продавачката за светски разговор и тогава през прозорецът виждам отново Растарианецът. Решавам отново да се поема риска да изтълкувам местните обичаи неправилно и проявявам любопитство:
- Това момче тукашно ли е – изчуруликвам
- Даа, наше си е, то...
- Да не е наркоманче - докато се усетя и отново се изплеснах неуместно.
- Ааа, не, не, то не е у ред в мозъка, ние си го знаем
- Ааа, ахам – казвам и по устните ми плъзва неуверена усмивка в знак на разбиране – ми казвам по-различно е и ни стана интересно
- Ми, то – казва мъдро забрадената продавачка- където и да си по света ако видиш такъв младеж се ше ти стане интересно.
Благодаря й мислено за мъдрото разбиране на нещата и излизам.
Да, ама ето я отново една местна мама с бебе на гърба. Е, не можем вече да се сдържим и отваряме поредния коментар - обзор на местни обичаи. Ама много са красиви, виж какви са шаренки, и тези неща на гърба, в които носят бебетата ...
-Това може да ми свърши страхотна работа някой път – решава сестра ми, а на мен само това ми трябва – ново предизвикателство в опознаване на околния свят.
Влизам в едно магазинче, твърдо решена да се сдобия с ценна информация:
- Извинете, продават ли се някъде тези чанти, които ги носите тук?
Три жени се споглеждат въпросително. Едната от тях, облечена в дънки, кожено яке и с кожена чанта на рамо (очевидно се срамува от родните табиети) казва:
- Ааа торбъ ли?!
- Ъъъ?... Ми ... тези – викам- шарените чанти, които всички тук жени ги носят – оглеждам се отчаяно да видя такива в магазина за да демонстрирам очакванията си.
- Еее миии да де торбъ ли търсиш?
- Ааа, да, да, торба, да, торба търся, такава шарена и весела, като вашите ;) Къде се продават?
- Ми то аз имам. Ела (ударението е на „е”) в къщи. Шъ ти дам.
- Ма има ли така ... повече?
- Ма ти повечко ли искаш?
- Е, не – викам- ама така да има, да си изберем.
- Ааа, ееми, убаво – очевидно очакванията ни все още се разминаваха.
- Ее, ми поне две да има, пък да си и изберем със сестра ми.
- Аааха! Ми убаво де, ай да ви вода у нас тогаа?
- Ми хайде, тогава – усмихвам се аз и поемаме
Стигаме до края на асфалта и Айка (която е кръстена на брата на баща й, но всъщност предпочиташе да й викат Руса, защото учителките в детската градина й викали така, а така било, защото била руса) ни „туря” няколко чанти и цадилки в найлонова чанта за да се приберем в хотела и да си изберем. Уговаряме се да се върнем с кола на уговореното място (края на асфалта) в уговореното време (16 ч.) и да отидем до къщата на майка й (която също се казва Айка, но е кръстена на майката на майка си или нещо още по-сложно) за да видим жив стан и още произведения на народното художествено творчество. Оказа, че Айка, майката на Руса, която също се казва Айка, но не е кръстена на майка си, е дипломиран Майстор.
Речено сторено! Настава весело щуркане в къщата на Айка, майка на Айка. Изведнъж пред очите ни оживяват пъстри, та пъстри торби, цадилки, шушони, китеници, пътеки. И ... плетени сватбени чорапи. Удивително красиви в очите ни, започваме да хълцаме и възклицаваме и внезапно се оказвам предрешена като Драгиновка. Най-трудно беше обуването на сватбени чорапи. Необувани, стегнати, дълги над коляното, в долната си част, верни на традицията-шарени, та шарени, а от глезена на горе изкрящо бели. Спазаряваме две торби и цадилка и се каним да вървим, а домакините (няколко невести на име Айка и една по-възрастна на име Къдра) ни канят та канят – кафе ли, що ли. А вземете тия шушони. Колко струват? А, срамота – нищо – подарък. А сега шъ ви покажем последната мода – на тия модела им се вика „Листопад” ;) А те едни с едни стърчащи косъмчета и красиви фигурки. Дивим се за пореден път и аха да си тръгнем. Ха вземи и ти едни шушони, тия са от новите прежди, изкуствените ама ша ти оплетем и искински и другия пат ше ти ги дадем. И подават на сестра ми едни за нея. А па тука има едни таман за тоа момак. И й дават едни сладки шушончета от истинска вълна. Най – накрая излизаме от къщата докато Кристи не е надал вой на протест и се упътваме към колата. Затваряме вратите махайки за довиждане и виждаме една от жените тича към нас с чувал картофи. Колко струват? Ааа убава работа - нищо не струват, ма са много убави, айде със здраве, па на пролет къде март ше има сватба в село. Ше додете па ша ви нашарим като нас си и ша видите колко е убаво. Ше ви чакаме сичките. Ми какво да вземем на младоженците? Ааа, убава работа, нищо нема да зимате. Вие сте си наши ора, и сватбата си е наша. Три дни е, ша ви чакаме! ;) И така разменихме телефони и живи и здрави ще се стягаме през март за Драгиновска сватба!
Е, те така! Мъж ми се чуди – какво толкова се дивя, как се впечатлявам. Как да обясня?! Истинското, чудното, собствената си душа?
Да, признавам, че в разказа си не избягвам иронията, но, вярвайте ми, и тя е истинска като цялото ми тридневно изживяване, само на час път от равнината.
Истина, природа, спокойствие, мъдрост, щедрост, доброта – простички, невидими дребни нещица – тези, които ме докосват, мили мой!
Редактирано от Ekna на 29.01.11 20:30.
|
Пътепис
