Оле, ако наистина обичаш истинска поезия, си пропуснал, поне според мен - ТИТАНА на българската поезия. Ето виж за какво става дума:

СВАТБАТА НА МАМА

Слезе от хълма и тръгна нанякъде-
потъна баща ми в тревите зелени.
Вече двайсет години аз го очаквам
и от двайсет години мама се жени.
Самотни и тъжни дохождат мъжете-
причесани меко, с походки красиви.
Говорят, сами си предлагат ръцете.
А тя и не иска да знае. Щастлива
излиза навън и се рови по двора,
ходи донякъде - с мляко се връща,
сяда на прага, с тишината говори...
Откакто я помня - все си е същата.

Но някой ден ще пристигне жениха
и ще приседнеме в стаята трима.
Тихо ще вият клар'нетите, тихо
ще бъде в душите ни - ще мълчиме.
Трохите той ще реди, тя ще го гледа.
Най-после ще заговорят за здравето.
Ще оживее нашата къщица бедна,
ще си тръгна тогава - ще ги оставя.
Ще поплаче на прага моята майка
и ще си легне бавно в нощта
до кроткото рамо на непознатия
и до сърцето на моя баща.



САМОТНИЯТ ЧОВЕК

Той има белег на челото си и сяда винаги накрая;
дори когато е висок, самотният човек е малък.
Събира билки, или пък с теслицата на спомените дяла,
остане ли без работа, и мъкне вехтото си одеало.
Докато другите крещят или говорят за изкуство,
самотният човек на масата лови мухите и ги пуска,
но ако пише стихове, той непременно ще остави
сълза в очите или драскотина в паметта ви.
В какъв ли огън е горял? И под каква ютия? -
за да научиш, трябва много вино с него да изпиеш.
Тъй както си върви с петно на ризата си чиста,
самотният човек в тълпата се изгубва изведнъж - като мънисто.
В едната си ръка той носи книга за душата болна,
а с другата самотният човек въженце стиска в джоба.
Той има дом и топла супа, но е толкова самотен;
Животът му - изхвърлен като каса в дъното на коридора.
И неговият дом да се обърне с керемидите надолу,
той може пепел да яде, но няма да се моли.



ВЕЧЕРЕН ТРОМПЕТ


Върти ни животът под жаркото слънце
и трием нозе о горещия камък.
Но щом вечерта от небето се спусне,
ще взема тромпета и ще седна на прага.

Стига край тия стени съм се лутал
като звън на пробита камбана.
Трябва да свиря, трябва да срутя
тишината - само викът да остане.

Искам да гръмне горещият вятър
и докрай да отвори вратите.
Искам да тръгне отново земята
след кръстоносния марш на щурците.

Искам бодливата тел пред дома ви
с моята песен да скъсам.
Искам съседа, който се прави
на глух, да възвърне слуха си.

Искам да върже своите пръсти
крадеца, сърце да си купи палача.
Искам да капна от моите сълзи
в окото, което ръждясва.

Трябва да свиря в глухата вечер,
докато не дочуя към мене да иде
гласът на хиляда тромпета далечни.
Или на някой архангел невидим.



И началото на поемата "ЧЕСТЕН КРЪСТ"

I.

Затварям ви за думите, уши - резето спускам.
Не искам в моя дом да се говори за изкуство -

не искам в хленчене и мъдрословия угодни
напразно да се споменава името господне.

Когато имаше какво да каже на сърцето,
устата ми не криеше езика под небцето

и в стихове - спасителни - макар и тихо,
звънях отвътре, докато отвън ме биха...

Ала сега, докато в разума е още светло,
прибирам стълбата, с която стигах до небето,

и бързам да напусна на поезията храма,
преди да запълзят змии по младото ми рамо.

Каквото съм изпял дотук - ще го изтрия.
Ще вържа двете си ръце - устата ще зашия.

И ще се хвърля лудо на живота по вълните,
това, което някога измислих - да изпитам.

Не е за мойте зъби ореха да бъда гений,
щом не дойде смъртта за мен да се ожени,

щом не можах до днес да изкова от думи кръста,
на който да се изкача и да възкръсна...

И затова сега, отскубнал се до корен,
ще се заема с труд по-благодарен и достоен.

Ще мъкна камъни за мой дом и пот ще лея
над мисълта до утре как да преживея...

Или ще тръгна бос по връхчетата на тревата
подир виновницата за изгубения рай - жената.

И вързан до последната халка на нейната окова,
ще гледам как изсъхва моето дърво духовно...

Има още, и още, и още... но няма да ми стигне мястото тук

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите