|
Живеело някога в Шамполандия едно момче. То имало пърхут. Ужасно много пърхут. Опитвало се да го лекува с шампоани за пърхут, от които пърхутът му укрепвал и се заякчавал. Когато станало пълнолетен мъж, имало седем пласта пърхут на главата си, така яко вкопани в нея, че дори металните гребени се огъвали, щом то понечело да го разрони. Всеки пласт бил укрепен с пърхутно масло, добивано от тежката, мазна храна на Шамполандия. Така той ставал още по – здрав и се лепвал плътно върху предишния пласт от пърхут. Пластовете се припокривали подобно на римска костенурка върху главата на момчето и образували каска, която никой чук не можел да строши. Момчето добре знаело това, защото не един и два чука се строшили в пърхута на главата му.
Малките шамполандци подигравали момчето заради ужасния му пърхут и непрекъснато го поливали със здравословни билкови смеси, щом звънецът в училище удрял за края на часовете. Причаквали го в тъмните улички и го насапунисвали, замеряли го с найлонови торби с алкохол, чесън и сребърна вода, правели му мечка през зимата и хвърляли гладните си бойни кучета да му разронват пърхута с мощните си челюсти.
Нищо не помогнало. Момчето растяло здрав, прав и красив младеж… с каска от сребрист пърхут. Момичетата го отбягвали, а момчетата му се смеели. Собствената му майка се преместила да живее при леля му и наминавала само вечер да му приготви храната за следващия ден и да го погледне как спи. Никой не смеел да го пипне, защото пърхутът е заразен.
Една вечер два шамполандски чирака от ковачницата до къщата им, взели тежките чукове и погнали момчето. То тичало из криволичещите улички, но избрало погрешно път без изход. Обърнало се, сърцето му туптяло, а непрестанно сипещият се главата му сняг пречел да види какво се случва. Миг по – късно първият чук го ударил. Пърхутната каска звъннала, дръжката на чука се строшила, а изкривеното парче метал паднало до крака му. Момчето навело глава и вторият чук ударил стената до него.
Това бил краят. Момчето не издържало и мощен рев - “Неее” излязъл от дробовете, които познавали само шепнене и мрънкане преди. То разтърсило глава и от косата му изхвърчала снежна виелица. Момчето насочило погледа си към двамата чираци и пелената ги обгърнала с бучене. Когато виелицата утихнала, чираците били затрупани от сребристи снежинки, които момчето добре познавало.
То пипнало главата си и с почуда установило, че каската от пърхут била малко по - тънка. Снежната виелица намалила пластовете с един.
Момчето било съкрушено. Седемте пласта сега били само шест. Цял живот то прекарало с мисълта как да се отърве от пърхута, но когато само един пласт паднал, то се чувствало, сякаш е загубило ръка. Момчето затворило очи и се помолило на Бога – Гъба да върне пърхута на главата му. В този миг то се почувствало странно тежко, а снежинките се вдигнали във въздуха, оголвайки телата на чираците, събрали се заедно и се върнали на главата му.
От този ден момчето вече нямало име. Нарекло се “Пърхутният войн” и се прочуло надлъж, нашир и навис с приключенията си.
През следващите седем години Пърхутният войн освободил пещерата на гнидите от терора на Газолиоцет, защитил свещената гора на Бога – Гъба и неговите деца от Рицарите на Четирите Царства, странствал из мъртвите, червени земи на Себорея в търсене на скалпчервеи, летял на крилете на въшкорлите в търсене на изгубените им земи, помогнал на сърбелните духове да срещнат Великочесалния си господар и спасил от Онзи с Гребена сестрата на владетеля на гривоносите – номади, препускащи из безкрайните равнини на Темия, яхнали собствените си коси.
Всички народи славели Пърхутния войн, почитан заради смелостта си в защитата на слабите и изключителните си способности. Неговата каска от пърхут го пазела от ударите на противниковите остриета, а когато разрошел коси, пускал по няколко ята стрели, които се падали върху враговете, прониквали през бронята им и ги задушавали. Прехранвал се, като продавал пърхутно масло, което събирал от мъзгата, пускана от каската му. То било много ценено, защото горяло с красив, сребрист пламък и се използвало в обущарството, кожарството и редица други занаяти. Пърхутният войн открил, че може да изковава различни оръжия и плугове от пластовете на главата си. Пърхутните остриета били по – здрави от стомана и по – леки от нея. С тях той въоръжавал освободените от него хора.
Той бил обичан от народите на всички царства, освен родното – Шамполандия. Шамполандия била империя на Ордена на Хигиената, който се бил заклел да изтреби всички онези малки, безпомощни същества, на които Пърхутният войн помагал. Всички злодеи били агенти на империята, много често подпомагани от щурмоваци и рицари на Бялото. Пърхутният войн обаче се справял с всичко, което те пращали срещу него, така както пърхутът му се справял с шампоаните им, в годините на неговото съзряване.
Затова, те се принудили да се обърнат към един от най – зловещите си врагове – кралят на бълхарите. В Бълхария отглеждали най - големите черни бълхи, които можели заедно да изядат голямо куче за три минути. За пръв път Пърхутният войн бил уплашен за живота и пърхута си. Затова той избягал в далечното царство на Рошландия, страна на зъбери и чуки, в които и най – природо-съобразният шампоан изчезвал безследно. Страна на митове и легенди за кралици със златни руна и за мечове с хиляди остриета. Никой не смеел да прекрачва зъберите, наречени Ноктите на Отчаянието, защото никой не се връщал оттам.
Когато Пърхутният войн преминал през високите проходи на Ноктите, той спрял в погледнал онемял панорамата на Рошландия.
Страната била чудно красива – с прекрасни златни ниви и зелени поля, с дивни езера и тъмни гори, а пред очите му бил белокаменният ѝ столичен град.
Пърхутният войн слязъл до града, докато очите му попивали прекрасните гледки.
Той пуснал три облака пърхут да разузнават района, докато бавно слизал по склоновете на Гребена – местното име на Ноктите. Гражданите на Рошландия били високи, хубави хора, с дълги, буйни, черни коси, стоящи в безпорядък на главите им, красиви като Хаоса.
Всички те се кланяли, щом снежните облаци минели над главите им и сочели – Пърхутният войн бил познат и тук.
Пърхутният войн крачел към централния площад, към който водели и седемте улици на града, а след него вървели Рошландци и мълвели името му.
Когато стигнал, бил изумен. На мястото на статуята на Онзи с Гребена, строители издигали грандиозен паметник, изобразяващ шестото му приключение. Приключение, в което той надвил мистериозния странник, от когото се страхували всички хора с буйни коси.
Рошландци били роднини на номадското племе на гривоносите, с които поддържали контакти с гарги. Царят на гривоносите похвалил Пърхутния войн, който освободил двата народа, надвивайки самата (им) Смърт.
Застанал Пърхутният войн и гледал захласнат паметника на Победата, докато трополенето на позлатените колелета не възвестило за пристигането на Краля и Принцесата на Рошландия.
Те го приветствали и го посветили в рицарство за награда, че освободил народа им от Игото на Гребена. Пърхутният войн бил запленен от красотата на принцесата, която имала Златно Руно за коса, стигащо до под кръста ѝ, очи сини като сапфири и устни, червени като рубин. Когато го попитали каква материална награда очаква за геройството си, той поискал ръката на Принцесата. Кралят с тъга му отказал. Пърхутът на Пърхутния войн бил твърде заразен и можел да похаби половината им богатство – златното руно на Рошландия. Пърхутният войн бил толкова отчаян, че кралят се смилил и му предложил поста на главен телохранител на Принцесата.
Пърхутният войн останал в Рошландия седем години.
Всяка от тях била мъчение, в което той нямал право да се приближи на една ръка разстояние от принцесата, нито това право имал неговия пърхут. Всеки ден тя му пяла песни за любов и раздяла, а той стоял раздвоен на поста си, докато част от пърхута му патрулирал на ята над двореца. Всяка нощ се въртял той в завивките за еднократно ползване, сънувал тежката, буйна, златна коса на възлюбената си и пърхутът му блестял в тъмното със сребърно сияние.
Любовта помежду им растяла не с години, не с дни, а с часове. На седмата година никой от тях не могъл да издържи и устните им се преплели в един съвършен миг на отчаяние и наслада.
На сутринта принцесата се събудила и открила, че има пърхут.
Надала вик, който уплашил Пърхутния войн. Той се впуснал в отчаяно бягство от двореца и от страната, следван от петите от дворцовата охрана с мечове с хиляди остриета.
Пърхутният войн преминал Гребена преди принцесата да се е успокоила и да е забелязала чудото. Нейният пърхут бил толкова здраво слепен, толкова чист и прозрачен, че е формирал огромен диамант на главата ѝ. Вместо да обеднее от заразяването, Принцесата забогатяла неимоверно. Здравият ѝ ген създал най – силния и чист пърхут, познат на човечеството.
Така Пърхутният войн дал най – големия дар на Рошландия, вместо да я разори, както Кралят се страхувал.
Било твърде късно обаче. Пърхутният войн потънал в отдалечените краища на Шамполандия. В това време в Рошландия нахлули един милион милиона кръвожадни бълхи, държани на каишка от войнствените бълхари, водени от техния цар.
Бълхите атакували богатите, буйни коси на Рошландци и ги подлудявали един по един, докато накрая безумието се настанило на престола от кост и черният прилив стигнал до Златното руно на принцесата.
Диамантът на главата на принцесата бил най – твърдото вещество на света. То спряло бълхите. Всяка бълха, която го захапела, умирала. Така Принцесата била пленена, но красотата и разумът ѝ се запазили. Никой друг не бил пощаден. Дори Кралят паднал в жертва на бълхите, въпреки, че много милиони загинали от меча с десет хиляди остриета. Така лудостта станала участта на Рошландци.
Пърхутният войн разбрал за нахлуването в Рошландия от полуделите гарги, които избягали оттам и носели отчаян зов за помощ. Той бил готов на всичко, за да спаси народа и възлюбената си, затова се осмелил на отчаяна постъпка – завладял трона на Шамполандия.
Седем облака пуснал той да атакуват императорската гвардия и никой не им устоял. Смъртен риск поел той, оставяйки главата си оголена, но проникнал в двореца и победил в двубой Императора – Шампоан на Шампионите, спечелвайки трона на родната си страна. Победата не била без цена - снаряд противопърхутен шампоан го уцелила по незащитената му глава и прекъснала връзката му със седемте облака, които се разпръснали из страната.
В този му вид, населението го признало за император на Шамполандия и въпреки свидната жертва, която дал, той спечелил най – могъщата сила на своя страна.
Имперските щурмоваци атакували склоновете на Рошландия, въоръжени с пръскачки газ и билкови смеси, с които задушавали милионите бълхи. Като безкраен прилив в бяло била императорската гвардия, която умирала, но не се предавала, но войната била много тежка. Бълхарите развъдили сто милиона милиона бълхи от знатната почва, на която ги хранели. Бълхите наедрели, станали по – свирепи и нападали всичко пред погледа им.
Последната битка се водела три дни и три нощи и бълхарите бавно печелили надмощие. Надеждите за победа на Ордена на Хигиената и на Императора на Шамполандия почти се прекършили, когато с изгрева Слънцето пратило сребърни, а не златни лъчи.
Небето било изпълнено с пърхут. Милиарди сребърни снежинки се виели в седемдесет и седем пъти по седем виелици, които се спуснали над бълхите и ги прекършили. За всяка бълха имало по над десет снежинки, които я задушавали за минути.
Когато виелиците се вдигнали, на полето останали само воините на Шамполандия. Сред руините на Рошландия хора с помътнели погледи се изправяли, освободени от лудостта си, защото и последната бълха умряла в битката.
Императорът на Шамполандия призовал своите седем облака и те се спуснали, и оформили блестяща, сребриста каска на главата му. Пърхутният войн се завърнал.
Седемдесет и седем пъти по седем облака шептяли на Земята и разказали своята история. Прогонените от снаряда на хигиената снежинки обиколили Шамполандия, заселили се в косите на народа ѝ и се размножили за кратко време, за да помогнат на своя повелител, който останал временно без контакт с тях. Седем дни и нощи те летяли с вятъра на Хигиената, за да стигнат навреме и да спасят народите на Шамполандия и Рошландия.
Шамполандци разбрали, че пърхутът ги спасил, пърхут създаден в косите на собствените им жени и деца, и приели истината в сърцата си.
Когато Пърхутният войн провъзгласил своята стража в бяло и сребърно, като назначил себе си за капитан. – всички войници напирали да бъдат част от нея. Седемдесет и седем войни с бели куртки и сребристи каски от пърхут на главата си щели да бдят оттук – насетне за сигурността на принцесата.
Пърхутният войн я освободил от кулата на двореца, в която бълхарите я били затворили, паднал на колене и поискал ръката ѝ. Тя го изправила и го целунала под аплодисментите на Шамполандци и Рошландци. Той я провъзгласил за Императрица на обединеното царство на Шамполандия и Рошландия, кръстено от летописците – “Мет(а)ландия”. и се оттеглил от властта. Приел да бъде неин принц-консорт и капитан на стражата на бялото и сребърното.
Шамполандия се оттеглила от Себорея и другите земи, в които Пърхутният войн водил битки срещу Хигиената. Оставила съществата там да живеят живота, който могат, стига да не пресичат границите.
Шамполандци никога повече не се подигравали на децата с пърхут. В новата империя пърхутът бил белег за благороднически произход и много граждани дори само с едно – единствено парченце на главата се гордеели и разправяли на децата си, че са наследници на онези от народа на Шамполандия, които отгледали седемдесет и седем пъти по седем облака, спасили мъжете на Шамполандия в Битката на Бълхите.
Стражата в бяло и сребърно пазела мира в империята, а народите на Шамполандия и Рошландия се слели, давайки поколения от хора със здрави, леко буйни коси, които не побелявали с времето, а с пърхута.
Пърхутният войн и Кралицата с Диамантената Глава и Златното руно живеели дълго и честито, имали безброй малки дечица със златни коси и диамантени каски, които поставили началото на династията на Стоте Проблясъка.
Любовта им, както и империята им, била здрава като пърхут и твърда като диаманти.
КРАЙ
100 символа не стигат! Редактирано от Ray of Light на 24.10.10 16:32.
|
Пърхутният войн и Кралицата с Диамантената глава
