|
Реших да се престраша и да постна нещо, което написах околло Нова година.
За малко ме хвана коледното настроение, но докато го почувствам и то отлетя.
Добре, че поне остана това разказче...
------------ ---------------- ---------------------
НА КОЛЕДА СТАВАТ ЧУДЕСА
Виктор Попов вървеше бавно по шумния булевард и разсеяно маркираше рекламните надписи над пищните витрини. Наближаваше Коледа и народа бясно препускаше по магазините, сякаш имаше намерение да изкупи цялата стока, която примамливо привличаше окото.
Шумотевицата и калабалъка само външно изглеждаше на пазаруване. Всъщност повечето хора едва свързваха двата края и предимно жените използваха повода по празниците да се поразходят с някакво основание из магазините и да се отдадат на любимото си занимание – разглеждане на модели на празен джоб. Външно си мислеха, че не им се забелязва това, че не можеха да си позволят да придобият разглежданите стоки, но изградилите си професионален поглед продавачи още от вратата улавяха кой колко пари чини и се втурваха да ухажват един или друг посетител, който дори не си правеше труда да се прави на заинтересован от предлаганото, докато подминаваха с хладна усмивка наконтени и издокарани дами, които взискателно и дълго оглеждаха един или друг модел. Това бяха до болка познатите игри на търговия, които, от чисто любопитство, преди време Попов беше проучвал, като елемент от приложната психология. И какво от това? Днес нито интересите му, а те не бяха малко, нито придобитите знания и квалификации му помагаха, за да докарва по достоен начин насъщния и да изхранва семейството. Беше криза и работодателите зверски се разправяха с работници и синдикати, държаха ниски заплати, удвояваха нормите и безпричинно уволняваха за най-малко провинение. Това, разбира се, не можеше да продължава вечно и, рано или късно, щеше да доведе до ефекта на бумеранга. Докъде я беше докарал – да се препитава от умението да убива!?... Да, преди доста години, още като участник в школа по бойни изкуства, реши да запише и курс по охрана на лица и обекти към националната академия. Да, тогава още не беше надмогнал увлечението на повечето хора по придобиване на документи за постигнати квалификации. Това желание се изпари у него едва след третото висше. Четвъртото завърши без всякакъв кетап, но вътрешно удовлетворен. По-нататък просто престана да мисли с критериите на множеството – интересуваха го само вътрешните му пориви, необходимостта да се среща с живи “извори” на знание, както и начините да бъде максимално полезен на хората. Това често го правеше аутсайдер в очите на останалите – смятаха го за идеалист, отвлечен, несериозен за “истински” неща като далавери и бързо забогатяване. Но такива бяха обстоятелствата – не можеше на всеки да обяснява какво е това да се съобразяваш с отговорността си пред бъдещето, пред съвестта си, какви вътрешни обещания си дал за служба на другите. А и не беше нужно.
Но ето, че сега – няколко дни преди Коледа, Виктор бавно се рееше през пешеходната търговска зона и нямаше достатъчно пари, за да купи на жена си и детето подаръци, каквито им се полагаха. С окаяните 275 лева месечна заработка като пазач, едва смогваше да погаси задълженията по жизнеобезпечаване на отънелия семеен бюджет. Съпругата, както и повечето й приятелки, се водеха “домакини”, за да избегнат нелицеприятаната дума безработни. Дъщеря му – симпатично хлапе на 14, заслужаваше доста повече, отколкото можеше да й даде, но така се бяха наредили нещата, че едва успяваше да й осигури необходимите джобни за прехрана, та да не се различава прекалено от другарчетата си в елитната гимназия, където скоро я бяха приели.
В същото време имаше и надежди, че някъде можеше да се отвори подходящо място за него. Беше пуснал връзки тук и там и очакваше заветното обаждане, което все не идваше. Освобождаването му от комуникационната компания беше като шега за него – толкова неочаквано и коварно беше. Още не можеше да повярва, че интригите и подлизурството можеха да заместят коректността и професионализма. Да, в живота му бе приложена на практика отборна тактика като на сървайвър. Обезщетението, което му дадоха при напускането, стигна едва колкото да закупи дърва за отопление през зимата и да изплати на банката-обирджийка преносимия компютър, взет на изплащане предната година. Да, и останаха малко пари, та зарадва детето с нов велосипед. И то не какъв да е, а такъв, какъвто то искаше – дискови спирачки, двойни амортисьори и други екстри. И това бе всичко. Естествено, имаше и избор: можеше да отиде на борсата и да очаква подаяние от обществото в рамките на година време, а можеше и веднага да започне ниско квалифицирана работа за по-малко пари. Предпочете второто, защото, след самотен вътрешен размисъл, стигна до заключението, че не е редно все още да взима от обществото, а е по-добре да дава. Това остана неразбрано от повечето му познати, сметнаха го за луд, а той на шега им напомняше поговорката “За лудо работи, за лудо не стой!”. Да, но амортизацията си казваше думата – ден след ден, нощ след нощ, Виктор постепенно изтощаваше силите на своя организъм. И то не от някаква тежка и изнурителна работа, а най-вече от честите смени на бодърстване-сън. Тъкмо преминеше на режим нощем – буден, денем – спящ и идваше другата двойка дни с обратните настройки... И така седмица след седмица, месец след месец – вече половин година.
Време беше за промяна! Усещаше я – беше осезаема като полъха на снежен вятър в планината. Идеше първом като прибоя на боровите припеви и чак подир пристигаше с полъха на нежна ледена милувка. Оглеждаше се за знаци, които да му посочат пътя, откъдето тя ще се зададе. Сетивността му бе изострена и външно отпуснатия му вид би могъл да излъже и опитното око на следовател. В живота му имаше едва няколко човека, които знаеха на какво е способен и можеха да отгатнат кога е най-концентриран. Да, състоянието “алфа” не бе само термин от книжките. Някои го постигаха и даже го използваха. В такова състояние беше, когато в школата, на времето, трябваше да неутрализира атаките на повече от 10 човека едновременно. Това нямаше как да стане, ако бе концентриран върху нещо конкретно. Просто в такива моменти се отпускаш, погледа ти обхваща всичко едновременно и преминаваш на режим “защита според атаката”. Дори се бе улавял, че в подобни критични ситуации сякаш заставаше някъде отстрани – до треньора си и заедно с него наблюдаваше какво става на татамито. Чувството за болка изчезваше, сливаше се с хармонията на мястото и възприемаше атакуващите го като нейни нарушители. В такива моменти той просто беше елемент от общото, който по предназначение трябваше да възстанови хармонията. Също такава илюзия бе, че някога е прекъсвал обучението си. Да, напусна школата преди много години, но вечер продължаваше да посещава подобни школи на други нива на обучение. Повечето хора възприемаха преспиването като безделие – безпаметно битуване за един доста продължителен времеви отрязък. А като се сумираше седмично, месечно или годишно – това си бе доста голяма неефективност. Имайки предвид, че природата не търпи бездействие, бе доста учудващо, че прахосва толкова много енергия за нищо. Именно от тази гледна точка, Виктор още в студентска възраст се научи да управлява периодите си на възстановяване и започна да използва значителна част от нощните си престои в леглото за много други полезни неща – посещаваше виртуални школи по езотерика, бойни изкуства, библиотеки, лаборатории на известни и неизвестни изследователи. Пътешестваше първоначално в дебрите на планетата, а после се изхитри и намери начин да пътува в космоса... Всичко изглеждаше като една игра, докато не започна доста често да среща хора, които имаха смътен спомен, че се познават отнякъде, но не знаеха откъде. Той знаеше! Бе успял да преодолее чувството на забрава за преживяното през нощта, каквато се срещаше у повечето от тях.
- Дайте някоя стотинка! – прекъсна мислите му жален глас.
Погледна нататък и видя платен просяк. Бяха се навъдили заедно с кризата. Идваха на работа с такси и така се прибираха. На ден изкарваха повече, отколкото той за седмица. Но не беше достойно. Подмина натъжен заради злоупотребата с милостивостта на хората и растящата тегоба над бъдещата съдба на този нещастен човек. Но нямаше право да се меси – това бе закон. Иначе ставаше отговорен за действията и бездействията на подопечния си. Но той не знаеше кой какво има да получава и връща в този си живот, а щом е така – по-добре е да се спазва принципа на ненамеса.
В същото време отиде и купи една баница, защото знаеше, че на подлеза стои наистина страдащ човек – без половината си крак, баща на три деца, който ненатрапчиво бе оставил картонена кутия от обувки пред себе си за милостиня. Остави му баничката в найлон, защото ако не я изядеше сега, можеше после да я отнесе вкъщи. Пари не даваше – това също бе закон. А и го бе виждал как си купуваше цигари с парите от кутията.
Точно в този момент, когато се канеше да продължи пътя си, куция внезапно каза:
-Благодаря, братле! А водичка може ли да ми донесеш? Че ожаднях, а чешмата е далече.
-Ей сега. Почакай малко. Да не вземеш да си идеш, докато се върна. – със закачлива нотка отговори Виктор. От опит знаеше, че съжалението не е най-добрия подход в такива ситуации – караше отсрещния да се чува неудобно.
Отскочи до съседната бакалия и купи една малка минерална вода. Голямата щеше да тежи, а и прекомерната й употреба водеше до необходимостта от отводняване, което би затруднило човека. Върна се задъхан и внимателно му я подаде в ръка.
-А не искаш ли да купиш от мен ей тоя фиш от тотото?- с едва спотаена надежда промълви оня.
Виктор се взря във фиша и разбра, че е от готово попълнените комбинации, подготвяни във всеки тото пункт. Шанса за печалба бе нищожен, но погледнато глобално, бе равностоен с този на лотарията, тъй като принципа бе природен – случайността. За разлика от хазарта, където лакомията и неблагоразумните прекомерни надежди надделяваха над хладнокръвната преценка на обстоятелствата.
Погледна го в очите и попита:
-А ти откъде го имаш? И май още не е пуснат – като гледам, няма клеймо. Колко му искаш?
-Вятърът го довея. – призна си чистосърдечно сакатия. И допълни разпалено:
-Вземи го, няма да съжаляваш! Ако не спечелиш нищо, поне ще знаеш, че си помогнал на един нещастен човек. Пък и не искам много – колкото си струва в тотото.
- Коледа е! – допълни умоляващо той, като видя колебанието на Виктор.
- Е, добре. От мен да мине, нека бъде на твоето! Ще го взема, но при едно условие.
- Кажи, стига да е по силите ми. – едва чуто отвърна.
- Ако случайно спечеля нещо, нека делим по равно печалбата. Съгласен ли си?
- Съгласен! – бе отговорът. Протегна премръзналата си ръка и ръкостискането скрепи сделката.
Виктор набързо плати сумата от лев и осемдесет и пет стотинки, колкото струваше тройния фиш и машинално го постави при документите си във вътрешния джоб. Продължи пътя си, като недоловимо наблюдаваше лицата на хората, край които минаваше – опитваше се да усети вътрешното им състояние и скоро съвсем забрави за станалото преди малко. И навярно така щеше и всичко да приключи, ако съвсем неочаквано, на път за вкъщи, малко преди да се отклони от големия булевард, очите му не бяха видели бялата светеща топка на местния тото пункт, която, навярно поради повреда на дросела, ту примигваше, ту гаснеше. Това го избави от унеса му и той си спомни, че бе обещал на човека да пусне едно тото. Пък, кой знае, можеше и да спечелят.
Влезна, огледа се – само служителката зад метална решетка, която отмерваше оставащите минути до края на работното време малко по-нетърпеливо от стрелките на поолющения часовник, цъкащ равномерно на стената пред нея. Подаде фиша, плати още лев и осемдесет и пет, като търпеливо изчака да ударят щемпела след сканирането. Усмихна се едва на вялото пожелание на жената за успех и бързо се запъти към дома. Неговите хора навярно го чакаха за вечеря. Трябваше преди това да нацепи дърва и после да ги качи до техния етаж, защото оставените от предния ден сигурно бяха на привършване.
Няколко дни по-късно, докато беше на дежурство, по новините съобщиха, че рекордния джакпот в трето теглене на 6 от 49 най-сетне бил паднал. Въздъхнаха с колегата му и се зарадваха на късмета на щастливеца, който с тези повече от три милиона, навярно щеше да си уреди живота. После темата премина на предстоящите смени по време на празниците и кой къде ще ги посреща.
След още 3 дена, вече току пред Коледа, ново съобщение по централната емисия предизвика весели коментари в караулното – късметлията още не се бил явил да си получи парите и от тотализатора дадоха изявление относно сроковете, в които това бе необходимо да стане. Просто се презастраховаха, за да не бъдат упрекнати впоследствие, ако никой не се явеше и парите останеха за държавата. Но този път дадоха и конкретизация за района на населеното място, където беше пуснат печелившия фиш – северния квартал на Пловдив...
Виктор можеше да събира две и две. Комбинативния му мозък веднага премина на режим “внимание” и една червена лампа започна да проблясва в съзнанието му. “Да не би пък...” – с трепет не смееше да довърши мисълта си той. “Че точно на мен ли? А защо пък не?” Такива хаотични неща прелитаха през съзнанието му, докато бързешком отиваше към гардеробчето си, където стояха цивилните му дрехи и документите. Поемаше дълбоко въздух и бавно го изпускаше, като се стремеше да не допуска надеждата да се загнезди в логическото му пространство. Най-сетне се добра до вътрешния джоб на якето си и с нарочно забавени движения, леко иронично полуусмихнат, извади забравения вече троен фиш. Взе го в ръце и се отправи към близкия компютър, откъдето влезе в страницата на тотализатора. Огледа се да се увери, че наоколо нямаше никой и чевръсто пръстите му заиграха по клавишите. Само броени секунди бяха необходими, за да се появят на екрана печелившите поредици от преди седмица. Още от пръв поглед видя, че има поне тройка – 7, 13 и 31 бяха числа, към които имаше пиетет и нямаше как да забрави още щом ги беше видял на улицата. 33 – съвпада! 38. Ах, и това го имаше! Визира 42 – последното от печелившата комбинация във фиша си и с известна боязън повдигна бавно поглед към екрана. Там го посрещна това, от което се опасяваше. Съдбата! 42 бе и последното в редичката на числата от трето теглене... “Нима стана?” – невярващо се попита тихо той. Нима вече сам щеше да определя пътя си, а не околните? Разтърси рязко глава, разтърка с две ръце тила си, ощипа се по бедрото та да го заболи и, поел дълбоко въздух, за да успокои нарастващото туптене на сърцето си, внимателно отново се взря число по число, като сравняваше поредиците. Съвпадаха. СЪВПАДАХА!!! Радостта не смееше да се всели в съзнанието му. Възцари се тишина и покой. Престана да мисли. Престана да диша. Тялото му се разбунтува и заедно с шумно поемания дълбоко кислород, в него започна да навлиза и радостта, и надеждата, и смътното опасение от предстоящата промяна.
- Попов – разнесе се от дежурната стая, която беше над бункера с мониторите за видеоконтрол и компютрите, – ела бързо, че трябва да минавам в обход. Поеми поста на бариерата! – ясните и точни указания на колегата му бързо го върнаха в реалността.
Нагоре летеше. Втурна се при партньора си и ентусиазиран заяви, че той поема всички обходи за през нощта. Другия зяпна, понеже си ги деляха по равно и всеки бе свикнал с мъжката солидарност при изпълнение на задълженията по наряда. Имаше нужда от въздух. Имаше нужда от простор. Имаше нужда от усамотение. Трябваше да подреди мислите си, да набележи дневен ред, да вземе решение. Толкова много неща чакаха от години да им дойде времето. Е, времето бе дошло!
Забеляза "опашката" още докато се доближаваше до тотопункта. Тя бе в лицето на един ваксаджия, който, ни в клин, ни в ръкав, се бе изтипосал на няколко метра от входа и доста усърдно почукваше с четката по дървеното си съндъче. Виктор много добре знаеше стоянките на ваксаджиите в града, които вече бяха изчезваща порода и му бе ясно, че в квартала, и то в извънпанаирно време, просто не идваха, защото нямаше клиентела.
Установявнето наличието на постоянен наблюдателен пост включи защитните му механизми и той с поглед потърси и други "улики" около обекта на наблюдение. Веднага забеляза поочукания закрит бус, паркиран на няколко метра в пресечката. Там просто бусове не можеше да има - Виктор много пъти бе минавал оттук на път за центъра и приблизително знаеше моделите на колите на постоянно живеещите в района, а този, на всичко отгоре, бе спрял на едно от трите зорко пазени да са свободни паркоместа, които бяха плащани на общината от една борческа застрахователна компания. Там идваха обикновено за оглед и оценка луксозни машини, като престоя им бе пределно кратък. Единствено сивия и скъп мерцедес на "патрона", без отличителни знаци на модела, който дори беше и с незапомнящи се номера, имаше право да стои там.
- Опа! Внимавай! - каза си той наум и за всеки случай продължи пътя си с лице на съсипан средностатистиески посивял от грижи българин.
Нямаше намерение да разсъждава кой кого и защо дебне (впрочем - кого, беше ясно - чакаха него, приносителя на фиша, а също бе ясно, че не му мислеха и доброто), а насочи мисълта си към това как да се справи със ситуацията. При втория си заход към пункта, който направи след час лутане по улиците, забеляза, че и "опашката" не беше самичка. На пешеходната пътека през булеварда, от срещуположната страна, на високото - току под осветителното тяло, лъщеше чисто нова малка камера Сони с висока разделителна способност. Но по случайност - от силния вятър ли или от нехайството на монтажниците, тя не бе насочена към пътеката или близкото опасно кръгово кръстовище, а някак безхаберно скъпия й поглед бе вторачен към тотопункта... Това вече бе сериозно. Тук работеха професионалисти и Попов много загрижено повдигна яката на зимното си яке, нахлупи още повече шапката си и хладнокръвно се отдалечи от опасна зона. "Кой ще си прави труда за тия пари да създава такава организация на следене и да монтира се-ре-сета?" - мислеше с той. Ако допуснеше, че мутрите искат парите, а БОП-аджиите ги следят, тогава това би било оправдано. Но и в единия, и в другия случай на Виктор не му се играеше на стражари и апаши, още повече, ако трябваше и той да е стръвта. Налагаше се да действа и то бързо.
Прибра се у дома и тихо сподели на съпругата си опасението, че трябва временно да погостува с детето на мама и тати за празниците, а той ще се присъедини към тях при първа възможност. Тъй като не искаше излишно да я тревожи или радва без време, просто й каза, че ще се опита да изкара някоя и друга извънредна смяна, тъй като имат заболял колега, а и допълнителните приходи не биха им били излишни. Не бе необходимо дълго да я увещава, тъй като последните месеци не бяха се виждали с родителите й, а телефонните разговори, колкото и чести да бяха, не можеха да заменят живия контакт. Даде контролно време от час и половина за подготовка и отиде да почисти малко колата.
Когато се връщаше от Хасковския район надвечер, в главата му беше оформен план за действие и той не беше свързан с тотопункта, а със следващото му ниво - районната дирекция на тотализатора. За целта трябваше да се обади на един - два телефона и да приготви дребни пари в джоба си.
На сутринта, около десет часа, Виктор крачеше с бившата си служебна екипировка от комуникационната компания към сградата на местната дирекция на тотото. Пред вратата се учуди на навалицата от хора, всеки от които претендираше, че бил късметлията и държеше в ръка къс хартия с попълнени комбинации. Горките хорица, гладът ги караше да вършат документални измами, които им се струваха невинни. Водени от личните си мотиви, те се надяваха да успеят да елиминират системата на контрол и, ако е възможно, да получат заветната сума, която да ги избави от недоимъка.
Точно в 10 часа и 20 минути, според уговорката, бялата кола на телефонните техници кацна досами входа. Приятелите му от мобилните групи, които още го уважаваха, дойдоха да пият по едно кафе тук, а и да видят дали не може да се изкара нещо извънредно. След като им даде пълните чаши с ободряваща течност и пъхна в ръцете на водача една двайсетолевка, за почерпка, Виктор ги помоли да почакат тук само около десетина минути, докато той се върне. После с уверен вид влезе в сградата, като пререди всички, показвайки на охраната бившия си пропуск на служител към комуникациите. Попита за директорския кабинет и поиска информация откога имат срив в системата си на телефония. Пазачът, нямайки готовност за такава канонада, само вдигна рамене и каза, че нищо не знае по въпроса.
- Сега ще видя каква е ситуацията. - каза Попов и ведро се усмихна.
Почука на тежката шумоизолирана врата и без да чака влезе. Както и очакваше, посрещна го секретарката - жена на неопределена възраст, с критичен поглед и изискани обноски.
- Трябва да поговоря с шефа. - прошепна й. - Имал е оплакване до нашия маркетинг във връзка със скоростта на нета си. Вие запозната ли сте със случая?
- Не. - неуверено отговори тя.
- Ама нищо не ми е казвал. Не очакваме техници. - взе да се окопитва тя.
- Нали ги знаете шефовете, като си имат директните връзки, прескачат междинните звена. - свойски й намигна Попов. - И на нас ни е писнало от нереални повреди, ама сме длъжни да ги обходим, че, нали знаете - следят ни за всяка, че и по час са ни ги разпределили.
- Почакайте, ще видя какво мога да направя. - каза тя.
- Нали виждате каква лудница е долу - всеки твърди, че той е собственик на печелившия фиш и иска среща с директора. От два дена е все така, няма ли да има край?
В този момент вътрешната врата към директорския кабинет се отвори и една разплакана бабка, олюлявайки се, излезе, стискайки в ръка чамово бастунче от ония, които продаваха в магазините за един лев. Използвайки мига, Виктор бързо и елегантно се вмъкна в стаята на директора, като с леко кимване благодари на секретарката. Плътната врата се затвори и остана така в близките пет минути. Неочакваното беше, че още след първата минута шефът бе наредил по секретарската уредба никой друг да не го безпокои.
Какво си казаха двамата вътре, навярно никога няма да бъде огласено, но след разговора лично началника на районното поделение на тотализатора изпрати Попов до стълбите на коридора. После, с вид на отегчен от службата човек, пак си надяна желязната маска на непроницаемост и едва въздъхвайки нареди да пуснат при него следващия претендент за печалбата. Само едва спотайваната усмивка в края на устните му, докато поръчваше традиционното си предиобедно кафе, озадачи подчинената му, която твърде добре го познаваше, за да допусне, че е случайност.
На следващия ден в печата и информационните телевизионни емисии бе огласена новината, че четиринайсет членен екип от една конструкторска лаборатория в пловдивски технологичен институт по научно приборостроене бе уцелил шестицата, като е играл комбинация за двеста и четири лева. Даже имаше и снимка на усмихнати сравнително млади хора, които държаха в ръце чаши с шампанско. Така всеки, който можеше да смята, би преценил, че не си струва риска да гони Михаля, ако бе имал някакво престъпно намерение преди това. Защото, макар и след двайсет години "демокрация", всеки, който проявеше нездраво любопитство по отношение на този институт, много бързо попадаше под респектиращия контрол на определена част от специалните служби. А точно с тях не искаха да си имат вземане - даване новопоявилите се мутренски структури. А в самия институт, независимо, че се учудиха кои ли са тези хора, никой не коментира случая навън, понеже всички бяха подписали определени изисквания за поверителност, които изтичаха доста време дори след напускането им.
Попов продължи да ходи на работа по график, но една ведра усмивка не слизаше от лицето му. Не спореше с колегите си и с удоволствие гледаше да им помогне с каквото може. Прекара коледните празници при роднините на съпругата си - неговото второ семейство, а новогодишните - както всяка година - посрещнаха у дома. Жена му усети ведрата промяна, но я отдаде на празничното настроение. Само леко подозрение се загнезди у нея, когато Виктор й даде 100 лева да си купи подарък и с тих глас й прошепна, че очаква скоро много неща да се променят към по-добро. Детето, свикнало с режима на икономии, направо изпадна в ням възторг когато, след новогодишните фойерверки и празничния камбанен звън на близката църква "Св. Иван Рилски", намери на бюрото си включен и работещ чисто нов лаптоп с всички екстри. За това дъщеря му бе мечтала, но не беше очаквала. След неописуемото изумление, последваха някакви нечленоразделни писъци и подскоци на радост. Едва по-късно, с насълзени очи, Вили се хвърли да целуне майка си и баща си, като им благодареше и повтаряше: "Не мога да повярвам! Не, това не е истина!" Но си беше истина, а Попов лансира версията за някакъв разсрочен изгоден заем.
Така в шум и веселие преминаха празниците.
Новата година започна с необичайно високи температури. Бе същинска пролет и много от хората бяха загрижени как всичко това ще се отрази на посевите и овошките. "Побъркал се е света", въздишаха те и отдаваха всичко на глобалното затопляне. Надеждите големите играчи на световната икономика да се разберат в Копенхаген бяха угаснали и сега погледите се устремяваха към Мексико - следващата спирка на климатичните обсъждания на планетарно ниво. От там бе тръгнала голямата тревога по "Проблем 2012", от там трябваше да дойде и някакво успокоение...
Но за всичко това имаше кой да мисли, а задачата на Виктор сега бе: първо - да изпълни ангажимента си към куция просяк; второ - да раздели справедливо между семейството си и най-близките роднини една част от своя дял и трето - да създаде система от самовъзпроизводство на останалата част от парите, така че хем да не тъне повече в нищета, хем да е полезен и на хората, а и да му е приятно онова, с което ще се занимава.
Като за начало, чрез подставено лице, беше изпратил на семейството на бедняка две хиляди лева в картонена празнична опаковка. После пусна връзките си из медицинските среди и установи, че в Германия и Русия бяха доста напреднали в отглеждането на органи от стволови клетки. Това бе сравнително нова технология от генната инженерия, за която толкова много настояваше прорицателката Вера Кочовска. Но, макар и със своите дарби, наивно се бе предоверила навремето и я бяха измамили като откраднаха парите, които тя бе събрала чрез обществена кампания. Така България изпусна своя шанс да е в предните редици на това ново направление. Сега Виктор трябваше да търси помощ от братушките, тъй като в Германия не познаваше никой. Звънна един телефон във Варна, където живееше Сергей - професор в някой от многобройните руски институти и поговори със съпругата му Ива, която беше тяхна семейна приятелка.
- Сергей в момента е в Москва, но ако е нещо спешно - кажи, ще му предам. - отзова се тя на молбата на Виктор.
- Не, не се притеснявай. Само, ако ти е възможно да ми дадеш скайпа му, та да поговоря, като го видя в мрежата. - отвърна Виктор. И допълни:
- Имам един доста интересен случай, който навярно ще го заинтригува. А и средства за евентуални бъдещи манипулации са осигурени.
- О'кей, Виктор. Пиши. - и тя продиктува не само скайпа, но и мейла на Сергей.
- Благодаря ти много, Ива. Надявам се скоро да можем да се видим заедно и докато ние си пием чая, децата да си поиграят, че се забравихме вече.
Виктор знаеше, че Сергей имаше познати, които работеха във водещи лаборатории във великата северна страна и беше чувал невероятни неща, които по-скоро изглеждаха като фантастика, отколкото на резултати от регулярни експерименти.
Още същата вечер, чрез връзката през Мрежата, Виктор успя да си поговори в подробности със своя руски приятел и получи конкретни инструкции за това какво е необходимо да направи, за да вземе биологични проби. Все пак, за всеки случай, бе уговорена втора и трета среща в нета за доуточняване на нещата.
Но така или иначе, малко след Ивановден, Попов отново бе на главната търговска улица и търсеше куция край подлеза. Но него го нямаше. Приближи се до "работното" му място и попита продавачката на гевреци от близката будка дали знае нещо за него.
- О, ама вие да знаете само! Някой по Коледа дал на семейството му пари и той оттогава така се е нафиркал, че изобщо не се е вясвал тъдява.
- А дали ще дойде? - с надежда попита Виктор.
- Едва ли. - бе лаконичния отговор. - Човек не се променя вътрешно от един недъг. Принуден е само да се примири с намалените си възможности и се бори за оцеляване. Нужно е нещо коренно да го разтърси, за да има трайна промяна.
- А вие откъде имате такива познания? - поинтересува се Попов.
- Ами психолог съм, ама нали знаете - криза. А трябва да се яде. - извинително се усмихна тя.
- Няма срамен труд. - каза й Виктор. - Важното е да останем хора.
Тъкмо вече смяташе да продължи пътя си, когато видя човека с патериците да се задава откъм моста на Марица. Придвижваше се бавно, правейки дълги почивки. Явно махмурлукът го държеше още.
- Хей, приятел, как я караш? - весело му викна отдалеч Виктор.
- Помниш ли ме? Аз бях оня, на който продаде фиша.
- А, ти ли си? - вяло отвърна Стою (това беше името му). - Е, нещо стана ли с нашата работа?
- Ами честно да ти кажа - печалбата тоя път ще поизчака. - гласът на Попов звънтеше ясно и искрено. Той погледна неизтрезнелия си съгражданин прямо в очите и добави властно:
- Само че ще ми трябва твоето съдействие за една работа. Ще ми помогнеш ли?
- Стига с тия увъртулки, говори направо, че нямам време – работа ме чака. – тросна се Стою и неуверено реши да продължи пътя си.
- Добре де, като искаш направо, така да бъде. Един приятел – доктор, прави изследвания и му трябват биологични проби от няколкостотин души. Ти би ли желал да изкараш някой лев от това, че ще отрежа малко коса и нокти от теб?
- Плаща се веднага, не боли и не е опасно. – допълни той, виждайки надигащия се страх в очите на отсрещния. – Хората се натискат да участват в такива изследвания, ама аз се сетих за теб, нали имаш нужда от помощ. Пък и кой знае на какви чудесии е способна съвременната наука. – многозначително завърши той.
Необходимостта от осигуряване на насъщния и някакви стари неприятни спомени водеха борба в невчесаната глава на бедняка.
- Колко? – попита той накрая.
- Стотачка за началния етап и ако участваш в изпитателната група след това, по още триста на всяка следваща проба. Ама хората за втория етап се подбират внимателно, та не е сигурно дали ще ти предложат да продължиш.
- И какво се иска от мен? – все още неуверено подпита Стою.
- Ами да си съгласен да участваш в научното изследване, като предоставиш доброволно малка част от косата си, няколко изрезки от ноктите и една намазка с марля от устата. Това е всичко.
- И казваш, плаща се на момента?
- Да, веднага. – отсече Виктор и бъркайки във вътрешния си джоб извади две петдесетачки. – Твои са, ако ги искаш.
- Давай! – с въздишка се съгласи Стою. – А има ли начин да ми дадеш сто и петдесет, понеже съм инвалид? Ама и да са необлагаеми, че не знам какво и къде ще ми искат данъчните после.
- Не се притеснявай – увери го Попов,- всичко е законно и данните се използват само за нуждите на науката. Разходите са за сметка на катедрата, а парите се отчитат пред програмата, по която е финансиран този проект. Нямам пълномощия да завишавам хонорара на изследваните, ама какво да те правя, наясно съм, че ти трябват пари. Хайде, от мен да мине, нека бъдат сто и петдесет.
Вътрешно Виктор ликуваше, понеже не искаше да дава излишни надежди на бедния си другар по съдба, а същевременно гледаше да помогне ненатрапливо. В рамките на следващите няколко минути той извърши всички манипулации, които Сергей му беше заръчал и поставяйки пробите в предварително подготвените херметични пликове, доволно се усмихна.
- Готово! Ето, сега да попълня анкетната карта. – каза с професионален глас на човек от статистиката.
Попълни всички полета на бланката, която беше разпечатал; даде да се подпишат няколко декларации от Стою и накрая, подавайки му визитката си, пъхна в премръзналите му пръсти и уговорената сума.
- Благодаря ти, приятел! Много ми се иска следващата ни среща да е още по-добра.
- Ех, на мен ли го казваш? И аз искам същото. – поусмихна се той и извади пакет цигари, от най-евтините. – Добре ще ми дойдат тия пари, понеже жена ми скри всичко, което не бях изпил по празниците. Представяш ли си – от социалните минали през къщи, когато ме нямало и оставили два бона? Някаква годишна помощ на семейството било. Ама мойта скри всичко и едва успях да взема две двайсетачки. Хубаво, че не ме попита какво бях изкарал... Та тия дни всичко го изпих. – разкаяние се четеше в очите му. – Ех, добра жена имам. Хубаво, че прибра парите, та инак сега съвестта ми щеше да ме изяде отвътре. Сполай ти, брат, че ми помогна пак. Ама повече съм се зарекъл да не пия – ето, стотачката веднага я заделям за семейството, а виж, това дето успях с пазарлък да спечеля отгоре, си остава за мои нужди.
Разделиха се като стари приятели и всеки пое по пътя си.
Виктор нямаше търпение час по-скоро да се срещне със Сергей и да видят какво можеше да се направи, но преди това трябваше да посети личния лекар на Стою и да се запознае с подробности около клиничната му картина.
Детайлите през следващата седмица, свързани със закупуване на нов автомобил, изкарването на виза за Русия, медицински консултации и други срещи бяха приятен елемент в и без това забързаното ежедневие на Виктор. Междувременно успя да уреди и тримесечен неплатен отпуск от фирмата, за да е коректен и с колегите си. Заедно с него за Москва тръгнаха и близките му съратници Тодор Ясенов и Румен Русев. Единият – известен фотограф, изследовател на живота и делото на великия руски художник и пътешественик Николай Рьорих, а другия – доктор с няколко специалности, който му беше доверен лекар и личен консултант по въпросите на неизяснените човешки възможности. Говореше свободно няколко езика и имаше познати в гилдията на медиците на няколко континента. Всеки един от тримата имаше поотделно основания да отскочи до Русия, но общата им цел в момента бе да помогнат на Стою да продължи нормално живота си.
Двете седмици, прекарани в столицата на великата северна страна, бяха достатъчни, за да се увери и Виктор, и доктор Русев, че почти всичко е възможно. Благодарение на познанствата и авторитета на Сергей, те бяха приемани навсякъде като скъпи гости и водещи специалисти им отделяха от така скъпоценното си време, за да ги консултират.
Още в началото на престоя им в Москва стана ясно, че ще е необходимо и пациентът да дойде тук, но това можеше да изчака. Донесените проби бяха годни за работа и направените тестове дадоха обнадеждаващи резултати. Макар и в експериментален стадий, лабораторията по регенеративна генетика бе хит сред неголямата общност, имаща допуск до тази информация. От проведените до момента експерименти имаше сто процентова успеваемост и нито един страничен резултат. Само по себе си дори това обстоятелство бе достойно за възхита. Но резултатите засенчваха всичко постигнато от медицината до момента – куци прохождаха, слепи проглеждаха, сърдечно болни оздравяваха. Единствено не бяха опитвали да решават проблеми, свързани с увреждания на мозъка – там трябваше да се пипа с “кадифени ръкавици”. Естествено всички разходи по издръжката на този експериментален център, заедно с клиниката към него, бяха поети от руската държава, подпомогната от далновидни бизнес среди. Трудно бе да убедят ръководството да приемат чужденец, тъй като въпросът имаше дипломатически отенък. След обстойни разговори, накрая намериха компромис, но се налагаше да се подготвят доста документи в България и да се вземат две – три разрешения на висше административно ниво. Договориха да поддържат връзка и ако всичко е наред, да доведат пациента през февруари. От само себе си се разбираше, че разходите ще се поемат изцяло от желаещите операцията.
Преди отпътуването им обратно, присъстваха на мило тържество в една от залите на Рьорих центъра в Москва. Тодор държа вдъхновена сказка на тема “Рьорих и България”, завършила с бурни овации, а после тримата гости се насладиха на богата музикално-артистична програма.
В края на януари всички документални формалности бяха уредени. Оставаше само да бъде взето съгласието на семейството и самия Стою да бъде убеден да участва в планираната операция. Виктор успя с малка хитрост да се срещне насаме с Мария, съпругата, и в откровен разговор й посочи възможностите, които съвременната медицина притежава по отношение на преодоляване недъга на съпруга й.
- Но той панически се бои от лекари. – въздъхна тя. – Не знам как ще го убедите да се хване на тая игра.
- Това оставете на мен. Вие бихте ли дали съгласие да се опитаме да го излекуваме? – попита я на право той.
- А има ли опасност от тази операция? Дали няма с нещо нещата да се влошат? – загрижено се поинтересува тя.
- Говорих и с личния му лекар, доктор Игнатов, и с много други специалисти. Повярвайте, както върви от две години насам, нещата се влошават, ако нищо не се направи. Операция, рано или късно, трябва да има, но е по-добре да не се чака последния момент. Естествено, вие и децата ще бъдете осигурени, докато него го няма при вас. Колко ви дава на месец? – попита ненатрапчиво Попов.
- Ако ги сметна – замисли се Мария, - биха излезли към шестстотин – седемстотин лева.
- Добре, ето ви две хиляди, тъй като по план сигурно ще отсъства до края на март. Но е възможно да се върне и по-рано. – усмихна се Виктор и й подаде неголяма пачка банкноти.
- Добре! – въздъхна тя и прибра парите. – Но все пак ще ви отговоря окончателно, след като се видя с доктор Игнатов.
- Благодаря, Мария. Надявам се, че това, което сме си говорили, ще бъде запазено в тайна от Стою. Не искам да му давам прекалени надежди. Нека да си мисли, че участва в някакъв научен експеримент. Ще ме подкрепите ли?
- Разбира се. – кимна тя. – Но ще ми кажете ли защо правите всичко това? Кой сте вие, та проявявате такава загриженост за съпруга ми?
- Негов приятел в неволята съм. Просто късметът ми се усмихна и искам да помогна и на него. Навярно после ще има и други неща, но сега най-важно е да се възстанови здравето му и отново да бъдете едно нормално семейство.
Сълзи на благодарност се стичаха по лицето на Мария когато се разделиха.
Съгласието на Стою бе взето неочаквано бързо. Той се зарадва, че е допуснат до втория етап от експеримента с биологичните проби и внимателно прибра в гънките на джобовете си сумата за семейството и тази за лични нужди. Не му направи впечатление обстоятелството, че изследванията ще бъдат правени в руски изследователски център. Той вече имаше доверие на Виктор и знаеше, че прави всичко, което е добро за него.
Така някъде към Трифон Зарезан специално оборудвана медицинска кола отведе Попов, Стою и доктор Русев в Москва.
Станалото там по-късно изглеждаше като зимна приказка. Стою Ушев като в някакъв сън едва успяваше да схване какво се случва. Супер модерното оборудване не го впечатли толкова, колкото вежливите и усмихнати сестри, които влагаха голямо усърдие в работата си. Щеше му се да премине за известно време на водка, но такава не предлагаха в менюто. Затова пък беше в самостоятелна добре обзаведена стая и най-важното – имаше на разположение кабелна телевизия, а дистанционното стоеше плътно до ръката му.
Дните се сляха с нощите. Зад привидното спокойствие се криеше усилена работа. Камери и дистанционни датчици следяха ежеминутно важния пациент, а Виктор и доктор Русев бяха в стихията си. Дори виждайки отблизо технологията по възстановяване на изгубени или увредени органи, те все още не можеха да повярват, че това е възможно. Триизмерни скенери и монитори, ако изобщо беше приложима познатата терминология, бяха нещо обичайно за сътрудниците в експерименталния център. Вълновата генетика, независимо че в академичните среди още се обсъждаше дали е потенциален пробив или не, тук се използваше рутинно наред със стволовата технология. Комбинацията бе впечатляваща.
В просторния стол, който имаше вид на луксозен ресторант от близкото бъдеще, можеха да се чуят разговори за обединяване на трансперсоналната и фройдистката концепции в психологията, за трансплантация на памет, за стимулиране възпроизводството на неврони в централната нервна система, за технологизиране на процеса по пробуждане на далекослушане и ясновиждане, за близки пътешествия в бъдещето, за дистанционни енергийни взаимодействия и внедряването им в специализираните части. Цитираха се трудове на Акимов, Шипов, Дятлов, Дмитриев, коментираха се експерименти на Охатрини, доктор Дзян, Никола Тесла, шепнешком се говореше и за лептонната теория и приложенията й... Виктор знаеше за всичко това, но беше приятно да попадне в собствената си среда, а да не бъде като “бяла врана” в очите на повечето си познати. Доктор Русев само доволно се усмихваше и току се включваше към някоя група, като създаваше много нови приятелства.
В рамките на три седмици всичко бе подготвено. Оставаше само разговора със Стою.
- Приятелю, нека те попитам нещо направо. – започна привечер Попов, като приседна до леглото му. – Ако би имал възможност, би ли пожелал да си възстановиш загубения крак?
Неприятен спомен като с магическа пръчка изкриви лицето на лежащия. После хубавите спомени надделяха и той замечтано прошепна:
- Е-ех, де да можеше... Какво не бих дал, за да бъда отново здрав!
- Слушай, нека ти призная нещо. – подхвана Попов. – Тук има големи възможности, има и много добри специалисти. Подготвил съм нещата и до момента от твоите клетки тук отгледаха чисто нов десен крак. Но няма как да стане подмяната, ако ти не дадеш съгласие за това. Всичко досега беше една игра, за да мога да те доведа тук. Вложих много усилия, а и цял екип вече се е ангажирал с твоя случай. Сега е шанса ти да бъдеш отново здрав човек, да заживееш нормално като другите хора. Какво избираш?
- Цял живот дори не съм си мечтал за нещо такова, а ето, че се случва. – едва проговори от вълнение Стою. - Иска ли питане? Ако ще после да работя десет години, за да изплатя една такава операция, съгласен съм. Съгласен съм.
- Благодаря ти, братко, че ми даваш тази възможност да съм полезен. - изрече развълнуван Виктор. – Не мисли повече за това. Сега заспивай, а утре преди обяд ще видим какво е отредила съдбата.
Така на десети март Стою Стоев се сдоби отново с нормален крак. Всичко протече гладко, без усложнения и оставаше единствено рехабилитационния период с предвидените процедури по прохождането. Учудващо бързо пациентът се справяше с подготвяните упражнения, а и данните от изследванията потвърждаваха бурното му укрепване. Той като че се раждаше за нов живот с напиращата енергия на младенец. Така, съкратил наполовина времето за адаптиране, Стою бе изписан в отлично здраве след три седмици. Разбира се, това време бе използвано от новите му приятели пълноценно и докато той се беше борил за възкресението си, те пообиколиха места, които ги интересуваха и успяха да изградят много полезни контакти, а и приятелства.
Някъде след Великден, който тази година се падаше през април, Виктор помоли Стою да дойде със семейството си при един от видните пловдивски нотариуси. Беше разгара на пролетта и природата, пробудена след зимния сън, бързаше да напомни на всички за себе си. Жаркото слънце, непостоянно като женска прищявка, ту се показваше и огряваше омайните цветя, обагрили града с низ от гирлянди, ту се скриваше внезапно и хладния полъх напомняше, че все още има буквата “р” в името на месеца.
Радостното и официално облечено семейство беше навреме в приемната на нотариуса. Те недоумяваха защо са там, но някакво приповдигнато настроение се четеше по лицата им.
Попов излезе от кабинета, където преди малко беше сложил подписа си под няколко документа и помоли приятелите си – Стою, Мария и трите им деца, да заповядат вътре. Жената, която стоеше на президентския стол зад богато орнаментирано писалище с умиление погледна семейството и една поспряла се сълза в крайчето на окото й издаваше вътрешното й вълнение. С няколко думи Виктор разказа цялата истина за печалбата, за перипетиите по операцията и посочи, че след разделяне на сумата по равно и приспадане на направените разходи пак е останала една значителна сума, която справедливо е разпределена на три равни части. Първата от тях е запорирана в детски фонд – на името на трите деца поотделно и до навършване на пълнолетие на всяко от тях можеха да бъдат ползвани само лихвите. После, след навършване на 18 годишна възраст всяко от тях получаваше по сто хиляди лева, което беше добър старт в живота. Наред с това от този момент до 35-тата им годишнина те имаха осигурена ученическа стипендия, доколкото биха полагали усилия на научното поприще. Престанеха ли да учат, прекратяваше се тази субсидия. Другата третина от сумата се предоставяше на Стою и Мария веднага – пред нотариус Димова стояха три пачки с банкноти, а последната третина от дела им се разблокираше от банката, в която бяха депозирани, на три равни превода през пет години. Естествено лихвите по тях се добавяха и тази резерва срещу евентуално неконтролируемо разхищение би нараснала значително към момента на падежите. Данъците и таксите към държавата бяха преведени предварително.
Виктор с усмивка благодари на всички, почерпи ги с шоколадови бонбони и по чаша шампанско (само големите, разбира се) и на излизане поиска от Стою деветдесет и три стотинки. Получил лев, върна седем монети по една стотинка и каза:
- Сега, приятелю, сме квит. Разделихме разходите по пускането на фиша, разделихме справедливо и приходите от него.
А като се замисли, допълни многозначително:
- И запомнете – на Коледа стават чудеса!
С лек поклон Попов побърза да напусне кабинета, докато същисаното семейство още не беше се опомнило. Не искаше благодарности – това бе негов дълг, а и поето обещание още тогава, когато по Коледа плати за щастливия фиш.
Как се стекоха нещата около неговия дом и семейство, роднини, приятели и обкръжение след като започна да управлява своя дял от печалбата, навярно ще ви бъде интересно да узнаете.
Но това е дълга, дълга, а и много интересна история, която може би, ще бъде разказана някога.
Само един детайл: Виктор започна своите нови дела едва след Великден, защото беше дал дума, че първо ще помогне на бедния си приятел и едва след това – на себе си. Но сигурно вече сте започнали да разбирате, че той си беше такъв.
А каква изненада му беше приготвил Стою, ще разберете следващия път.
И помнете – на Коледа наистина стават чудеса!
03.01.2010
Пловдив
.
"Робът се бори за свобода,
свободният - за съвършенство!"
|
|НА КОЛЕДА СТВАТ ЧУДЕСА
