Позволявам си да добавя тук и свое мнение за една книга. Не става дума за някоя от споменатите тук, за съжаление не съм ги чела, но с надеждата, че тук влизат и четящи, и пишещи хора, решавам да пусна едно свое мнение. Става дума за книга, която не просто прочетох, а по чийто превод работих, и тъй като наистина съм впечатлена, написах нещо за нея, което сега пускам тук. Моля да не се приема като реклама, това е просто мнение. Книгата се нарича "Игрите на глада", стилът е доста особен и трудно определим. Но тази книга наистина ме разтърси, еи искам да споделя мнението си за нея.

„Игрите на глада”: кой е истинският победител и награда ли е наистина наградата

Отдавна се каня да запиша тези свои разсъждения за романа на Сюзан Колинс „Игрите на глада” - още от момента, в който прочетох тази книга на английски, след като ми беше възложена за превод. Но се решавам да го направя едва сега, почти три седмици след излизането на превода. Мисля си много неща, които искам да напиша, надявам се да успея да събера тези мисли в нещо повече от едно кратко мнение.
Трудно е да се каже какво е всъщност „Игрите на глада”. В нея са смесени много жанрове – антиутопия, фентъзи, елементи дори на психологически трилър и приключенски роман. Не знаех нищо за авторката, преди да преведа тази книга. Но открих, че тя притежава умението с огромна лекота да разказва една потресаваща и на моменти истински страховита история..
Но каква е всъщност историята? На пръв поглед – поредната антиутопия, с елементи, познати на всички, които са чели „Ние” на Евгений Замятин или поне „1984”. Измислена държава, преживяла разрушителна война, правителство, което непрекъснато следи и контролира поданиците си. Но този път е по-страшно. Държавата е Панем, в руините на някогашната Северна Америка, времето е неопределено – някъде в далечното бъдеще. Седемдесет и четири години след преживяната война Панем все още е принудена да плаща истински „кръвен данък” на своята Столица – по двайсет и четири деца, по 1 момиче и 1 момче от всеки окръг, които да участват в ежегодните Игри на глада, риалити шоу, което се предава на живо по телевизията. Двайсет и четири деца, на възраст между 12 и 18 години, изправят едно срещу друго в тези Игри. Целта е да оцелее само един. В буквалния смисъл.
Но намерението ми не е да разказвам книгата. Книгата може да бъде прочетена. И най-страшното в нея не е историята сама по себе си. Разбира се, страшно е да четеш как загиват деца, при това по ужасни начини, заимствани от гладиаторските борби. Страшното е това, което се случва непосредствено преди и след тези Игри. Още по-страшно поради това, че е „маскирано” като прекрасно, дори като награда.
Панем е мизерстваща страна, в която да можеш да сложиш храна на масата не е нещо обикновено и ежедневно, а събитие. Гладната смърт е нещо обичайно, човек на четирийсет години заслужава поздравления заради преклонната си възраст. И ето ги тези двайсет и четири деца, пристигнали в бляскавата Столица, за да бъдат обучавани преди Игрите. Тук те имат всичко – прекрасна храна, хубави дрехи, дори лични стилисти, които се грижат за външния им вид. Сякаш Столицата им казва: „Можехте винаги да имате всичко това, ако вашата страна не се беше разбунтувала”. Това е вторият най-страшен момент, поне за мен – защото те получават всичко това, само за да бъдат приведени в прекрасен външен вид и идеална физическа форма за излизането си на арената. За да може публиката да избере своя любимец. И за да бъде нейното забавление по-продължително. Сякаш не става дума за борба – и то не борба на живот, а на смърт, защото оцелелият може да бъде само един, - сякаш това е просто поредният „Америкън Айдъл” или което и да е подобно шоу, чиято единствена цел е да забавлява зрителите. Но за разлика от тях, гледането на това „шоу” не е въпрос на избор. То е задължение. За да се напомни още веднъж на покорените поданици: „Догодина това може да са вашите деца”.
Но ако това старание да се приведат участниците в идеален вид и форма е стряскащо, то направо смразяващо е онова, което става после. Когато всички останали вече ги няма, и е останал само победителят. Преди да се яви за последно пред публиката, победителят претърпява „пълна промяна”. Публиката не бива да види следите от неговите страдания, не бива да види белезите и раните от борбата за оцеляване. Защото и тук Столицата изпраща послание: „Ето, виждате ли, това, което правим, не е толкова ужасно, вижте го, той е цял и невредим”. Сякаш публиката може просто да си затвори очите за видяното на екрана и да повярва това, което й се внушава, просто защото й го казват от Столицата. Няма значение какво си видял с очите си и какво знаеш, важно е какво Столицата иска да знаеш.
Всеки победител заслужава и награда, разбира се. И тук идва следващият шокиращ момент. Наградата, както и доста от другите неща, свързани с Игрите, е начинът на Столицата да напомни на хората, че ги държи в подчинение – и да внуши, че колкото и ужасни да са тези Игри, все пак за някого те водят до нещо добро. Наградата за победителя е… храна. Храна за цяла година, докато всички останали продължават да гладуват, охолен живот, докато останалите мизерстват. И още нещо, което Столицата се стреми да представи като най-хубавото от всичко, но което е вероятно най-стряскащото. Къща за победителя – в така нареченото Градче на победителите, каквото има във всеки от дванайсетте окръга на Панем. Луксозна просторна къща за победителя и неговото семейство, докато всички останали живеят в старите си порутени къщи. Когато стигнах до този момент, се запитах: дали това наистина може да се приеме като награда? Представих си този „победител”, завръщащ се в своя окръг, представих си как трябва да гледа съседите си в лицата, след като знае, че е победил, защото всички останали са загинали. Представих си как трябва цял живот да носи в себе си мисълта, че е „спечелил”, убивайки други хора. Помислих си как се е завърнал сам, след като е потеглил оттам с друг човек, и че може би сам той е убил този друг човек от своя окръг. И разбрах, че точно тази „награда” всъщност е начин да се предпази победителят. Това не е награда, това е изолация, за да бъде той защитен от онези, чиито деца са загинали. „Победителят” всъщност не е победител, той остава до края на живота си един разбит човек. Повечето победители в Игрите не създават семейства – защото техните деца още с раждането си автоматично биват включвани в жребия за избор на участници в Игрите. И всеки победител е длъжен да обучава избраните участници от своя окръг, преди да бъдат изпратени да се включат в тези смъртоносни Игри…
Казах в началото, че е трудно да се определи към кой жанр принадлежи тази книга. Едно обаче е сигурно – това е една едновременно жестока, в буквалния смисъл, и обсебваща книга. Книга, за която знаеш, че е „художествена измислица”, и все пак си казваш: „Но част от описаното все пак би могло да се случи”.
И накрая, нека кажа все пак нещо и за героите. Те са много – и няма такъв, когото мога да определя като главен, второстепенен или епизодичен. Всеки, който се появява на страниците на този роман, допринася с нещо значимо за действието. И най-хубавото – няма такъв, който да е показан като изцяло положителен или изцяло отрицателен герой. Дори „положителните герои” имат своите слаби или лоши страни, дори в „злодеите” има нещо истински човешко. Най-хубавото е, че липсва задължителният за американските романи щастлив край. Може би това се дължи на факта, че книгата е част от поредица, и в този смисъл „отвореният край” на книгата е оправдан, и дори очакван, но въпреки това се радвам, че авторката не се е изкушила да „залепи” и тук. един щастлив завършек. Подобен край не би звучал логично след всичко случило се. И когато затвори последната страница, читателят веднага се запитва: „А какво следва нататък?”
Това се запитах и аз. Надявам се скоро да разбера. А след това ще го научите и вие, читателите в България.
4.5. 2009 г.

[image]http://www.fanpop.com/images/category/14235_100_100.jpg?cache=1231870351[/image]