|
Писмо до Мама - Емил Димитров
Каква невеста си била ти, мамо, мила мамо,
как светнал, светнал младоженческият двор,
когато те извели на хармана, мила мамо,
за твойто първо сватбено хоро.
Какви коси, едничка ли девойка,
въздишала на моминският праг,
да метне като житена ръкойка
таквиз коси до момъка си драг,
а те преливали се буйно или плахо.
Години, мамо, има от тогаз
и три деца с косите ти играха,
с тях играх в люлката и аз.
Каква невеста си била ти, мамо, мила мамо,
как светнал, светнал младоженческият двор,
когато те извели на хармана, мила мамо,
за твойто първо сватбено хоро.
В такива дни, аз плахото селяче,
поисках за гимназия пари,
а ти над нашата бедност да поплачеш,
зад кладенеца привечер се скри.
На заранта прегърбена и жалка
с отрязани коси, с подпухнали очи,
прегърна ме и каза: "Препечелих малко,
вземи, вземи парите, сине, и учи!".
Каква невеста си била ти, мамо, мила мамо,
как светнал, светнал младоженческият двор,
когато те извели на хармана, мила мамо,
за твойто първо сватбено хоро.
Сега са други врема и друг просторът,
пораснах, учих, ето ме сега!
Здрависват ме с любов добрите хора
и ненавижда, мрази ме врагът.
Едва ли,ала ще успея, мамо,
как няма да успее твоя син,
пред който, като неплатен, огромен данък,
лежат продадените, майчини коси.
О, мила мамо !
Българското литературно творчество винаги е представлявало отражение на битието в което е съществувал, съществува и предстои да съществува българинът. Но защо това творчество издига в култ образа човекът пораженец и нагнетява в душата на всички докосващи се до него усещания и настроения за безнадеждност и тежест за това, че сме живи? Днес избрах тази песен за да разсъждавам над духовете вселени в българските души. Не мисля да спестя критиката си, а още по-малко мисля да заемам крайна националистична позиция, дори напротив.
Анализът е най-добре да започне дума по дума от първото изречение, в случая припева. “Каква невеста си била ти, мамо” още първото изречение навява на мисълта, че съответната девойка е била изключителна, тоест имала е дарби, които едва ли са били присъщи на повечето други девойки. Това твърдение ще бъде гръбнакът на тезата, която смятам да защитавам, защото от тези думи става ясен потенциалът на тази млада жена и съответно как този потенциал бива развит в последствие. Изречението продължава “… как светнал, светнал младоженческият двор …”, описаният вид просветване може да бъде единствено отражение на реакцията у хората намиращи се на двора, а това ще покаже, че девойката не само е имала заложби, но те са били оценени и от другите хора.
В следващите изречения историята се разказва в посоката на сватбен ден. Но какво е най-важно при една женитба? Най-важното е жената да осигури възможно най-добро бъдеще на своето поколение, тоест изборът на жених. Тук възникват множество въпроси защо женихът бива игнориран в развитието на действието и защо тази девойка е имала толкова ниски критерии, че да се прицели в жених, който не е способен да даде максималното за отглеждането на потомството? Физическа красота на булката, комбинирана с детинска глупост и наивност - това може би е една от най-лошите комбинации. Определено съвременните българки коренно се различават от лирическата героиня, тъй като в повечето случаи са средно грозновати, средно образовани, предимно с лоши маниери, лошо възпитание, лошо отношение към мъжете и семейството, но за сметка на това много пресметливи и дори меркантилни, което може да се характеризира дори като форма на първична интелигентност, помагаща да осигурят най-доброто за себе си и за потомството си.
Вторият куплет потвърждава данните на момичето и бегло прокарва образа на жениха. Думата “драг” дава и част от разковничето защо тази жена е направила погрешен избор за своята женитба, а именно оженила се е по любов. Но колко важна е всъщност любовта? И възможно ли е тази любов да бъде по-силна от студа, глада и мизерията? Струва ли си заради едно чувство човек да обрича на мизерно съществуване себе си и децата си? В същото време, рационално ли е човек да създава семейство, при положение, че не е в състояние да осигури достоен живот на потомството си? Вторият куплет ни показва и друга много важна особеност в бита на българина, а именно пълното безразсъдство по отношение на семейно планиране и липсата на елементарна сексуална култура. Въпреки че действието от песента се разви в години далечни на нашите, сексуалната култура в човешките общества има корени още в най-древни времена и е абсурдно отговорни хора да не се съобразяват с последиците от собствения си сексуален живот. Да имаш три деца е трудно дори в наши дни, а човек може да си представи какво е било в миналото. Да допуснеш да имаш три деца, означава че никой не е помислил за последиците от своите действия точно в сексуален план. Нехайството и безотговорността не бива да пораждат съжаление, колкото и силен да е текстът на тази песен. Все пак, появата на тези три деца е следствие от човешки дела, за които трябва да се поема отговорност. И отново принципът за рационалност, дори след като децата са били родени, не е било нужно те да бъдат отглеждани в собственото си семейство, след като за това не е имало ресурси. В развитите западни общества още през средните векове е имало практика деца за които не може да се положат нужните грижи да се изпращат за отглеждане при заможни роднини. Подобен ход би дал шанс на първото дете да бъде отгледано в нормални условия (собственото семейство), както и на следващите деца, които макар и с по-тежка съдба биха били в по-наситена с ресурси среда. Този вид рационално мислене се наблюдава и в българското общество, предимно в прослойката от ромски произход. Стотици деца биват изоставени от майките си още в най-ранна детска възраст, което може би им дава много по-добри условия и шансове за реализация в този живот, макар и да израстват по домове за сираци, извън обичайната семейна среда. Въпреки това, да живеят в мизерия с родители алкохолици, наркомани или психически болни е много по-лоша съдба.
След второто повторение на припева следва най-сърцераздирателния куплет в песента. Защо българинът винаги е с ниско самочувствие и винаги подценява себе си? Защо е нужно да си “плахото селяче”? Защо винаги сами си слагаме етикети? Ние сме хора, ние сме това което природата ни е дала, защо трябва да го гледаме винаги от най-негативната страна? Вярно, да израснеш на село е ръка с лоши карти за покер, но единствено от играча зависи те да бъдат изиграни правилно. Нашата нация не желе да възпитава победители, не желае да възпитава лидери, а тенденциозно мачка самочувствието на индивидите изграждащия. За да бъде плахо сираче това дете то тенденциозно му е насаждано внушението, че то едва ли не е трета категория човек. И може би точно това е най-характерното за селската душа - липсата на амбиция, на хъс, на наглост, на стремеж, на безскрупулност, на алчност, на овълчване към света и хората - все черти много характерни за съвременното ни общество. Вярно негативни черти, но чертите на победителите, на хората, които прегазват всичко и всеки за да бъдат на върха, за да налагат успеха.
За добро или зло родителите са тези, които трябва да осигуряват ресурсите за оцеляването на потомството и едно дете, освен да поиска от родителите си друго няма какво да направи, а и не можем да очакваме да направи каквото и да било друго. Веднага след което следва фрагментът с бедността. Кой е отговорен за финансовата бедност? Може би най-задаваният въпрос през всички векове. А най-простият отговор (дори по принципа на Окам) е самият беден. Бедният човек или нация носи цялата отговорност за това, че не са положени достатъчно усилия тази бедност да бъде намалена или изцяло избегната. В онези времена бедността е можело да се избегне, като човек просто не се жени, не ражда деца и работи достатъчно за да изхранва себе си. При много крайна бедност рационалният подход е бил естествената миграция, точно тази миграция е изградила една велика държава каквато е САЩ. Миграцията е нещо, което хората правят още от най-дълбока древност и то в търсенето на по-добри условия за живот. И точно тук пада личната отговорност върху плещите на лирическата героиня. Защо тази жена не е потърсила по добър жених? Защо не се е постарала самата тя да се образова? Защо не е заминала някъде другаде, където животът е по-уреден и доходите са по-добри? Защо по-дяволите не е станала най-елементарното, което хиляди бедни жени и в наши дни правят - проституция, колкото и вулгарно да звучи? Отговорът е много прост, защото лирическата героиня е човек, който не си е мръднал и малкият пръст за да подобри съществено имотното си състояние, а по този начин е обрекла и потомството си на бедност. Сълзи над бедността, това не може да са сълзи на безсилие, особено след като по никакъв начини не са положени усилия да се избегне създалата се ситуация. Авторът на песента много неправилно представя бедността като вид божие наказание, а тя в никакъв случай не е нещо такова. Бедността е вид самонаказване на бедния, спрямо самия него си, за това че не е положил достатъчно усилия да контролира собствената си съдба. Още повече, сълзите се ронят скришом зад кладенеца, вместо проблемите да се стоварят открито на масата и да се хвърлят всички усилия за решаването им. Но това не бива да ни учудва, българинът винаги е имал склонност да бяга и да се крие от проблемите си, вместо да ги атакува фронтално и да ги решава с твърда воля и желязна ръка.
Следва най-силният в емоционално отношение момент - осигуряването на парите. Не разбирам защо трябва да има драма във всичко това? Имало е проблем, хвърлени са определено количество усилия за решаването му, намерено е решение! Няма никакъв смисъл, човек да изглежда прегърбен и жалък, особено след като е разрешил сложен проблем, та било то и с цената на тежки саможертви. Но и тук егото на българина стои над проблемите и тяхното решаване. Хората в наши дни продават телата си, продават органите си, продават душата си, за да осигурят финансово бъдещето си и това е нещо съвсем нормално, нещо прието от обществото. Всички тези хора не страдат от решението което са взели, а в много от случаите достойно защитават своя избор и своя начин на живот. Просто този куплет стига абсурдът на ситуацията - от една страна сме бедни, мързи ни да работим, мързяло ни е да учим за хубава професия, мързи ни да мислим за неща като семейно планиране, но дори най-дребната жертва е супер голяма загуба за нас, е на това по-голям абсурд здраве му кажи.
За щастие песента завършва много силно и все пак следващото поколение минава през всичко което е нужно, плаща всяка цена за да постигне успехът, който е така нужен на всеки от нас.
Много хора биха казали, че сме далече от времената които тази песен описва. Но някои от нас им се падна да бъдат деца точно в годините 1993 - 1998, а тези две години се характеризират с две национални финансови катастрофи. В онези години някои хора не можеха да купят достатъчно храна за децата си, да им платят учебниците и да им купят дрехи за училище. Всички ние, които сме преживели онези години знаем какво усещане остава тази песен в душите ни, всеки път когато я чуем. Също така знаем през какво сме преминали, каква цена сме платили за всяко нещо, което сме получили. И сега, през призмата на времето, когато животът на някои от нас драстично се подобри, разбирам колко много е можело да се направи в онези години и как един цял народ бе безхаберен за собственото си бъдещ и за бъдещето на собствените си деца.
Save the original.
|
Духовна или финансова бедност ...
