"Здравей!
Липсваш ми!
Не. Това не е
тъжно писмо –
няма да има сълзи.
Знам,
че си много далече
и думите няма
да стигнат до теб
(затова пиша
по вятъра)...
Виж! Луната отново
е бяла
и пълна с илюзии –
помниш ли
как искахме
да преброим
всички вълни на морето
докато се превърне
във пясък,
после целия пясък
в пустинята –
докато се превърнем
във спомени –
заедно...
Виж! Есента идва пак
непоканена,
неочаквана,
странна
и истинска
(аз не искам да помня
очите ти),
есента този път
е различна
и тревите тъгуват
за лятото
(и не искам
да те обичам)...

Здравей! Липсваш ми!...
Аз... Не разбрах всъщност
какво се случи
и защо си така далече
(не жадувам ръцете ти
още),
и не вярвам,
че има вълшебства,
чудеса
и добри магии
знам, че трябва
да бъда силна,
да се усмихвам
и да те крия
(ти си раничка
вътре в дълбокото),
а земята е
къща без покрив
и небето е мъртво
в ръцете ми,
тишината е
кървава скитница
(аз не чакам
да се завърнеш
с птиците)...
И не зная
какво ще се случи,
колко дълго
ще пиша по вятъра,
колко нощи
ще търся ръцете ти
в моя сън...
Как така
ще живея
без себе си?"...

------------------------
Слушай беззвучието...