Точно преди няколко дни довърших "Паула". Бях чела преди много години първата част, преведена в Съвременник и едва сега се реших да я прочета отново. Цялата.

Какво да кажа, освен че е книгата е разстърсваща.

Потънах в сълзи.

Понякога се случваше и да се смея. После пак да рева.

Да си призная, на моменти ме гризеше дълбока завист - за дългите и шеметни изречения, дето те водят безкрай нагоре по стръмното и те оставят без въздух. За разкритите сякаш мимоходом болезнени и „срамни” спомени от детството – без вина или свян... За премерената и често самоиронична изказност...

Някои приятели смятат, че има нещо нечовешко в тая книга. Може би е така, знам ли. Аз пък имам чувство, че тая книга е нещо като онова, за което говори Куельо - и постепенно ще ставаш все повече това което мислиш и ще казваш онова, което си... Ух, как сложно стана – искам да кажа, че просто тая жена, Изабел Алиенде, оставя такова чувство – на тотално и пълно себеизказване, та е напълнила „Паула” с неща, дето нормалният обикновен човек споделя само с най-близките си приятели, вярващият – с проповедника, а модреният еманципират човек – само с психотерапевта си, който се е клел да опазва тайните на пациента си. Наистина е нечовешко...

Много объркано стана, ама - да, пак да кажа,
омагьосана съм от Алиенде. По-добре PleaseDoNotDisturb не бих могла да се изразя.

С малко автори съм преживявала подобна наслада, като се сещам – Гари и Дърел /Лорънс/ май са ме разтърсвали така. Няма как, ще ги препрочитам отново

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите