|
Двете морско сини плажни чанти стояха на леглото, плътно прилепени една до друга. Разтворените им ципове приличаха на широки усмивки, сякаш чантите се радваха, че отиват на море. Даниела беше ужасно неорганизирана, когато подреждаше багаж и губеше много време в излишни действия. Слагаше една дреха, след това си променяше мнението и я заменяше с друга. После я вадеше, разстилаше ги и двете върху леглото, за да може да си избере, внимателно ги сгъваше и бум - в чантата. Чудеше се как да събере всичката козметика, от която се нуждаеше. Дали Мартин нямаше да я помисли за нацапотена кукла? Щеше да му покаже тя една кукла! Приготви си отделен багаж за козметиката - малък, спортен сак. „Защо винаги, когато отиват на екскурзия, жените мъкнат толкова много багаж със себе си, все едно ще се преместват да живеят завинаги там?” – Даниела си задаваше риторични въпроси наум и весело си подсвиркваше някаква мелодия – от онези песни, които не харесваш, но са се забили толкова дълбоко в главата ти, че изпитваш някакво мазохистично удоволствие да си ги напяваш постоянно. Тананикането й помагаше да се концентрира. Трябваше да не забрави да изключи всички електрически уреди на излизане, да спре водата от централния кран, да сложи резе на всички врати и прозорци, да дръпне пердетата и да остави лампата в кухнята включена – ей така, за всеки случай...
Погледна си часовника, Мартин щеше да се появи след около 15 минути. „Тъкмо ще го проверя колко е точен за срещи” - усмихна се Даниела - „няма да го карам да ме чака. Този не е като останалите. По всичко личи, че има богат опит с жените и такива кифленски номера не му минават. Ех, всички женски номерца си имат край”. Даниела провери за пети път дали е взела всичко от списъка и най-после приключи с подготовката. Беше й отнела точно шест часа и половина – цял преди обяд. Чувстваше се леко изтощена и приятно ентусиазирана от предстоящото пътуване. Кожата й беше гладко епилирана, изкъпана и намазана с крем. Закопча ципа на мекия и удобен спортен екип, с който смяташе да пътува. За нея пътуванията винаги са били част от удоволствието на екскурзията, а не просто придвижване от едно място до друго. Обичаше да зяпа разсеяно през прозорците преминаващите край колата населени места, да си бъбри с някой или седнала върху седалката в поза лотус, мълчаливо да яде сладолед. Нямаше намерение да си разваля удоволствието с неудобни дрехи, пък и в тая жега... Все пак отиваха в най-дивата точка на българското Черноморие, а не на луксозен хотел в Слънчев бряг. Излезе на терасата да запали цигара. Тъкмо щеше да види колата на Мартин, когато паркира пред блока.
Изминаха два часа...
През първия Даниела все още си мислеше, че Мартин може просто да закъснява или да има някакъв проблем с колата, който може да е възникнал в последния момент. Не искаше да го притеснява по телефона, макар че тревогата и яростта й се усилваха с всяка изминала минута. Все още беше твърде рано, за да се показва като натрапчива и обсебваща жена, пък и тя не беше такава. „Ако не дойде –майната му” се редуваше с безцелно взиране в телефонния му номер и треперещ около зелената слушалка на Нокиата палец. Поне маникюрите й бяха наред.
Още не беше изтекла 61 –вата минута, когато сърцето й вече тревожно туптеше в очакване на 18-тото позвъняване, 19-тото, 20-тото... Празен сигнал. Женската интуиция недвусмислено й подсказваше, че с него се е случило нещо лошо. Разумът се бореше за надмощие и искаше да приеме, че са я излъгали и унизили за пръв път през живота й на прелъстителка, като добра новина. Бързо се отказа да звъни и напусна тревожното уединение на апартамента си. Не я свърташе на едно място, имаше чувството, че стените я задушават, трябваше да предприеме нещо веднага. Спря такси и пое към фризьорския салон.
Табелката „Затворено. Отивам на море” допълнително усили тревогата й. „Значи все пак е тръгнал към нас, Нещо може да му се е случило към пътя.... не нищо не се случило, просто се е отказал в последния момент. Дострашало го е! Мъжете са страхливци, които се боят от обвързване. Способни са да избягат в последния момент, за да запазят свободата си” – Даниела се опитваше да се самозаблуди, но разумът определено губеше битката. Внуши си да не мисли за най-лошото. Мразеше катастрофите. Боеше се от тях като от завистници, които искат да й отнемат най-ценното. Трябваше да си го признае. Беше интелигентна жена. Трябваше да бъде честна поне със себе си. Щом се притесняваше толкова много за някакъв почти непознат, с който само са пили кафе и са ходили на кино, значи го обича. Влюбена е в него. „Това ли значи да обичаш? Да умираш от страх заради някой друг?”. Махна на друго такси и нареди на шофьора да я откара до ергенската квартира на Мартин. Знаеше, че няма какво да търси там, но поне щеше да разпита съседите кога са го виждали за последно. Може пък да знаеха нещо повече от нея?
Оказа се, че всички врати са заключени. „По това време на годината всички софианци се прибират по родните си градове” – каза си Даниела, но това никак не й се стори смешно. Отчаянието я превзе окончателно. Чувстваше се обидена и изоставена, самотна, предадена, и то не само от Мартин, а от Любовта, от хората, от всичко и всички на този свят. Седна на стълбите пред квартирата на първия мъж, който беше пробил защитата на еманципираната красавица и беше надзърнал дълбоко в очите на невинното, крехко дете, което живееше в нея. Разплака се като дете. Не знаеше дали плаче от инат, заради самата себе си, или от обида, или от мъка по една изгубена фантазия. Плачеше й се много.
Още два часа и два валериана по-късно, Даниела вече беше взела важно решение. Напускаше града, дори и сама. Нямаше какво да прави тук. Не понасяше мисълта, че може да остане в празния апартамент дори една минута повече. Беше се обадила в полицията да пита за Мартин, но оттам първо я попитаха дали е негова майка, сестра или съпруга и, след като се увериха, че не е нито едното от трите й казаха, че нямат право да разкриват служебна информация от личен характер пред напълно непознати хора и й затвориха телефона. Угасна и последната й надежда да разбере нещо за безпрецедентно несъстоялата се среща. Имаше само два варианта – Мартин да е излъгал, че отива с нея на море, а да е отишъл с друга или да му се е случило най-лошото. От полицията бяха прави. Тя осъзна, че е никой, че няма право да се интересува от хорските работи. Той си оставаше чужд човек за нея, когото познава съвсем отскоро. Нямаше смисъл да се ангажира емоционално с него. Колкото по-скоро го забравеше, толкова по-добре! Имаха твърде малко общи спомени, щеше да й мине лесно, но за целта трябваше да се махне. Освен това, „поне на някого трябва да е казал къде отива. Все някой щеше да ми се обади, ако нещо се беше случило. Изминаха цели 12 часа и нищо!” - с тези думи Даниела ядосано блъскаше саковете в багажника на малкото Пежо. Средствата й се бяха изчерпали, а и тя не виждаше никакъв смисъл да продължава се бори за един мираж. Хладната й пресметливост заработи отново. Логиката успя да победи чувствата и ехидно заяви: „Ето на. Аз нали ти казах. Любовта не съществува!”
Налагаше й се да пътува през нощта. Поне магистралата беше в отлично състояние. Качи се на Цариградско шосе и пое към Пловдив. Възнамеряваше да преспи там и на другия ден да поеме към Родопите, за да открие Добрин. Беше й казал как може да го намери. Само тя и никой друг. В моменти като този, когато бронята й се пропукваше, Даниела имаше нужда от защитата на някой много по-силен от нея.
* * *
Романът «Справедливост за всички» се опитва по един качествено нов начин да разгледа отношенията между хората в бруталната и деформирана реалност, в която живеем всички – тук и сега. Най-общо, в него става дума за живота на една модерна и красива млада жена, която може прави с мъжете каквото си поиска и го прави именно, защото може. Не бързай да се заблуждаваш, обаче, нямам намерение да ти губя времето с блудкава романтика или булевардни кримки. Историята е истинска, защото е взета от живия живот и хапе! Критиката нарече книгата ми «Камък в блатото на българската литература», но за мен винаги е било по-важно твоето мнение, читателю. Сега думата имаш ти.
Тихомир Димитров, http://asktisho.wordpress.com
|
Справедливост за всички (роман) част 2, епизпод 1
