|
13,09 - петък
Денят разтвори широко вратите за живот в града. Първият герой на тази история влезе през парадният му вход, сви в странична уличка и се озова пред кръчмата на Марта. Деде, защото така е името му, влезе вътре с раздвоено съзнание. Обзет от метафизични съмнения относно началото на деня – как да го започне със закуска или с алкохол. Метна монета мислено. Остави я да падне и прочете написаното - алкохол. Всъщност това го пишеше и от двете й страни. Протътри крака до любимата си маса в ъгъла. Помаха приятелски на съдържателката. Последната запълни мигом най-близкият му хоризонт с обемите си. Може би дори му се зарадва искрено.
- Добро утро Марта, денят изглежда ще е добър, дай една халба бяло вино.
Марта премина между празните по това време маси с поръчката. Тупна халбата на масата. После се оттегли зад барът подобен на нестабилно строително скеле с разнородна по цвят и състав дървесина. Засмука безучастно пространството потънала в нещо свое до шия. Съвсем давеща се. А именно дали денят ще е наистина добър. Реши да изчака да свърши и тогава да разбере какъв е бил. Времето се заниза досадно бавно като охлюв към вечерта без да обръща внимание на тревожещите си за неговия изход. Някъде там се спря и вторачи любознателен поглед в нищото. С вещината на алхимик го превърна в нещо. То от своя страна закудкудяка. Заби се на някакви вълни в съзнанието на Деде. Представи се учтиво за фундаментален въпрос. Запита простосмъртния Деде какво предпочита да е началото след виненото начало - кокошка или яйце. Последният след кратък взор в дълбините на стомаха си помаха отново на Марта. След като по света има толкова много яйца и кокошки му е все тая какво ще цвърчи в тигана.
- Хей Марта, какъв е специалитета днес?
- Яйца в тиган, но от кокошка метафизик.
- Каква е разликата?
- Малко им е отнесен жълтъка.
- Дай ми тринадесет бъркани яйца.
- Защото е петък тринайсти ли?
- Да.
В тигана зацвърча прясна мазнина. Марта метна в нея 13 яйца с отработени от навика движения. Разбърка ги внимателно докато придобият примамлив жълтеникав оттенък.
- Марта, по дяволите, соковете ще изстържат съвсем стените на стомаха ми и ще остана без него…
- Идвам!
Марта поднесе димяща чиния с бъркани яйца. Тя бе едра жена с неестествено малки за размерите си гърди. С привлекателно заоблен задник, кафяви очи и типично обло лице за пълна жена. Надвишаваше 185 см. Поради злополука в детството имаше изкуствена дясна ръка. Страшилище за всички побойници в града. Наричаше я мило укротителят на страсти. Седна при него с грейнало от мечти лице. Деде погледна из под вежди недоверчиво надвисналата сянка над чинията си.
- Закуската е малко за двама. – осмели се да забележи.
- Аз не за това… ти намираш ли ме за привлекателна? – съвсем изведнъж го повали по гръб тя с неочакван въпрос от женско естество.
Суетата заседна в кривото гърло на Деде. Марта го перна яко по гърба с изкуствената си ръка.
- Разбира се. – изплю думите на близко разстояние той докато се измъкна из под масата. – Какво се е случило, освен външността човек носи и в себе си нещо, което го създава изцяло. За мен си жена ок.
- Добре, закуската е от мен. Ще изляза за малко. Наглеждай кръчмата в мое отсъствие. – остави без коментар последните му думи.
- А пиенето? – опита да я догони Деде с уточняващ въпрос.
Думите увиснаха бездомни във въздуха.
Марта влезе при врачката Перунка с неистово желание да развърже възела на мислите си. Един вид да успокои себе си с някакви отговори. В приемната й двама проблемни субекта дремеха в обичайната си психическа нестабилност. С някакви свои прикрити светове и вероятно болни. И вероятно нелечими. Марта се подвоуми дали да си изчака реда или да създаде нов такъв. Пресегна се без думи до човека до себе си. Метна го през прозореца с цялата каса за компания. Вторият мигом я репликира:
- Не бързам, а и тъкмо съм се зачел в списанието, не ми се ще да прекъсвам в най-интересния момент.
Шумът накара Перунка да подаде нос зад завесата. Пораженията в чакалнята и се сториха неубедително малки.
- Марта и другата ми каса е за смяна. А ти какво си глътнал езика, кажи й нещо – подметна безгрижно зачелия се в списание обърнато наопаки. – И не е лошо да обърнеш списанието, за да виждаш наистина нещо.
Последния обаче се зачете с небивал ентусиазъм в материал за доброто влияние на червеите върху почвата. После мислено се пренесе съвсем в една илюстрация на следващата страница. Безкрайно синьо небе, леко измачкано по ъглите, праг на река и гъста зелена растителност наоколо. Риби се опитват да прескочат прага, за да стигнат до своето кътче от вселената и да си метнат хайвера. Върху камъните се е изправила на две лапи мечка и се опитва да ги лови. Човекът с психически отклонения избра да е риба, да прескача около муцуната на мечката и да я дразни. Дори му се стори излишно пътешествието нагоре по реката. Запали се по идеята до такава степен, че излетя навън. Даде простор на творческото си начало. Зае се да измисли своята скачаща рибка така, че да не престане да скача. После се зае с нелеката задача да преодолее зимния сън на мечката. Накрая започна да записва и систематизира себе си от тази сутрин. За да има за какво да си говорят с врачката. Същата, която междувременно прие Марта за сеанс.
- Влизай Марта. Какво те води насам? – усмихна се с професионална покана за близост и доверие тя към новия източник на приходи.
- Да те питам нещо, ама обстановката такава ли трябва да бъде? – огледа се учудено тя след като влезе.
- Каква?
- Ами липсват запалени свещи, не мирише лошо, ти не гледаш зловещо… пък и не е тъмно…
- Аз съм модерен психодилър в пазара на човешки проблеми.
- И какво предлагаш?
- Спокойствие и разбиране, а сега лягай на кушетката!
- Трай, че ще ти я окача вместо медальон! И тук ми е добре. – довърши с категорични нотки в гласа си Марта.
- Давай тогава, направо изгарям от любопитство какво те води тук?
- Ама няма ли да си говорим, за да се отпусна?
- Моля те, не ме карай да се смея. Ти поне знаеш как да постигаш своето. Давай по същество. Ще ми излезе лошо име ако се появиш отново тук.
- Ами добре. Снощи станах истинска жена.
- Моля?
- В килера.
- Как?
- Ами, като се опразни кръчмата от натрапници и в килера до сутринта.
- Не разбирам?
- С мъж.
- Що, досега какво беше?
- Не знам, май момиче?
- Марта давай по ясно. Какво се случи?
- Това де, дето жената си го има до едно време…виж дори още имам кръв по полата си ето тук. – каза разпалено Марта и разголи пред Перунка бедра.
- Честито! – потупа я по рамото.
- Ще се върне ли?
- Пиян ли бе когато те последва в килера?
- От къде да знам, не съм го душила.
- Не се ли целувахте?
- Трябваше ли? Та той просто ме накара да застана на четири крака и през цялото време бе зад гърба ми. Нямаше как да го целуна. – оправдателно каза Марта.
- И ти си една. Ако се върне не е лошо да го целунеш.
- Ще се върне ли?
- Ти първа ще разбереш. А сега давай парите.
- Защо, та този отговор и сама го знаех. Ти що не наминеш при мен да пийнеш нещо, а? – присви приятелски тя едното си око.
- Що не. – отвърна Перунка докато прибра парите делово в пазвата си. – Дръж ме в течение. Аз съм хуманист. За мен хората са извор на радост.
Марта се зае да крои пъклени планове как да прехвърли съдържанието на пазвата й в собствената си каса. Вътрешното й налягане изобщо не се промени.
- Какво е хуманист, Деде? – изстреля въпроса в движение още от вратата на кръчмата.
- Да обичаш хората безкористно.
- А какво е безкористно?
- Да не искаш от тях нещо в замяна за своята обич.
- Искаш да кажеш да не искам хората да си плащат за пиенето?
- Нещо такова.
- А как се наричат тези дето не са хуманисти?
- Антихуманисти, а на хуманизма в единствено число му викат егоизъм.
- Много важно.
Деде се отправи към клозета да облекчи непосредствените си нужди.
- Да бъда или да имам? Това е въпросът? - измърмори под сурдинка седнал върху тоалетната чиния. – Аах, какъв кеф, най-сетне проклетото лайно излезе.
- Цоп – отвърна му то.
Деде напусна кръчмата. Хвърли се в него по корем. При това буквално. Защото едно хлапе по невнимание го спъна.
Благодаря
|
nachalo na edna istoria - ochakvam mnenieto vi
