|
Една самотна роза стои накрай света. Сред поле от треви, сред океан от безсмъртни души - тя - мъничка искрица светлина. Аленочервена, нежна, кадифена - пълна с топлина. Издига се сред простора и се губи в сините небеса. Малка роза без крила. И самотна, и свободна като птица, но каква! Земна птица, обречена завинаги да е сама. Утринна роса са й сълзите - студени като сняг. Те топят се в очите, изпаряват се - и на заранта са тук пак. Завръщат се и взимат частица от нейната красота. Тази роза е жива, по-жива от вятъра, по-истинска от живота, по-невероятна от смъртта. Душата й са малките листа, сърцето - бодлите, наболи по зелените стъбла. Тази роза умира - изтлява бавно, бавно си отива. Свободна и самотна, тя копнее за окови и за любовта. Тя не иска вече да е сама, тя иска да е с някой, макар и доста скъпо да й струва това. И тъй минават дните, месеци - текат сълзите. Уморените листа отронват се и падат, губят свойта красота. Трошат се на парченца - застилат студената земя. Боли я, тъй силно, както никога до сега. Тя - красива и велика, тя плаче в самота. Защо са й прекрасните листа? Защо й е душа? Нима й трябва, щом я наранява и обрича да живее така? Защо са й бодли? Да се бори срещу себе си - това не би могла. Самотна умира розата сега. И всяка секунда е век, всеки час - хиляди, хиляди мига самота. Не, не....тя желае смъртта. Моя прекрасна роза, с червени листа, с черно сърце, сред поле от скована тишина...Ти си отиваш, не оставяш следа. И твоите собствени листа подготвят постеля за бодлите, за твоето сърце, за твоята душа....Самотница завинаги, самотница дори в смъртта....
|
Човешката роза...
