една хубава статия за труд по принцип.

В „ТРУД” ТРУДЪТ НЕ СЕ ЗАПЛАЩА,
ИЛИ КАКВО ИСКА ДА КАЖЕ АВТОРЪТ В ЦАРСТВОТО НА МЪРТВИТЕ

Красимира Джисова


музика на безразличието
сърце време въздух огън пясък
на безмълвието рухване на любовите
покрива гласовете им и нека
не се чувам вече да мълча*

Самюъл Бекет

1.

В Хасково, непосредствено след награждаването ми за дебютна книга, една позната взе Абревиатурата от името на Емил Симеонов, който имал желание да я представи във в. „Труд”. Предупредих, че не разрешавам никакви части от книгата да се появяват в рубриката „Млада муза”. Тук трябва да уточня, че не се фокусирам върху последвалото несъответствие между казано и направено, а върху контекста, който позволява, толерира, поощрява това и други несъответствия.

Изминаха няколко месеца, през които не се случи нищо, и на 28 август, понеделник, случайно разгледах броя на „Труд”. Дори за малко да се пропусна. Бяха публикували два мои текста на страницата „Млада муза”.

„На мен ли така ми се струва или наистина не се намирам на правилната страница”, помислих си.



2.

Аз не съм дебютант. Книгата ми е дебютна, но не съм дебютант и въобще не ме интересува дали някой мисли обратното.

Нито съм 13-годишна, която току-що е научила, че може да се изразява публично в стихове и прочела достатъчно ужасна поезия от рубриката „Ателие”, за да се амбицира съвсем основателно. Още повече, младостта ми е оспорвана от четири-пет години насам. Престанала съм да бъда млада на 22, тоест откакто започнах да публикувам и да се класирам в различни конкурси - колко странно. Предвид факта, че на страницата за Младите с Музи, фигурират текстове на деца и гимназисти (и едва-ли не там ми е мястото, защото ако не е, какво правя там), това е обидно. Но още по-обидно се разви ситуацията, когато реших да проверя на колко са оценени текстовете ми.

Касиерката се опита да влезе няколко пъти в програмата. Дебнеше клавишите и се прицелваше в тях, все едно убиваше мухи с показалците си. Най-накрая откри, че

не присъствам в списъка с хонорувани автори. Нямаше ме.

Холограма ли съм? Или мъртва? Сигурно съм мъртва, след като нямам хонорар. Сигурно са ме публикували посмъртно. Или искате да кажете, че текстовете ми не струват нищо?

Касиерката се отдаде на кратък размисъл и ме информира с наистина патетичен тон, че от две години не изплащат хонорари на авторите, попаднали в „Млада муза”, защото се прави за „престижа на младите”. И това се състои по време на националната кампания, организирана от Министерство на културата - „Пиратството ограбва”.

Щях да се пръсна от смях, да стана на парчета от смях, на откъси от непубликувани поеми, да ми излезе въздуха от смях, и диафрагмата, да ми изпадат зъбите от смях, да се задуша от смях, да изкривя трайно лицевата си мускулатура от смях,

ако ми беше смешно.



3.

Това отприщи в нея поток от думи, но конструира няколко прости изречения, за да е съвършено ясна: Престиж?! Вие да не сте New Yorker случайно? Не ми трябва престижът на шибания ви вестник.



4.

Не съм синтезираният глас на всички недоволни, но понеже имам достатъчно познати, които не получават редовно или въобще хонорарите си от издания, поддържащи солидни бюджети; подчертавам, солидни бюджети; твърдя, че това се случва постоянно и неудържимо. Постоянно и неудържимо.

Самите издатели се чувстват в помощ на културата, на бедните писатели, на бедните поети, които без тях ще ходят недохранени и никога няма да достигнат до такава голяма аудитория. Как ли писателят е съществувал и изразявал себе си, преди да срещне точно тях?

Знае се, че да говорим за голяма аудитория, без авторитетно лоби и достатъчно финансови средства като изходни ресурси, е немислимо. Да имаш голяма аудитория и пари, е еманация на престижното. В този смисъл аз никога няма да бъда престижна. В този смисъл работата ми е обречена. Но аз си падам по обречените неща. Само те са истински.



5.

Лиедзъ казва, че „оня, който роптае срещу бедността и несполуките, не разбира времето”. Източната философия терапевтира, ако й позволиш. Тя сякаш е създадена, за да се утешиш в размисъла, въпреки конкретното противоречие, което не мога да отмина - времето все пак съдържа обещание за процесуалност, продължение и нещата би трябвало да се променят в/чрез продължението си. Защо тогава моите древни спомени се покриват така плътно с настоящите ми преживявания? Само с мен ли е така? Защо времето се осъществява в една неумолима прогресия от повтарящи се знаци с малки изменения? Сигурно времето е в малките изменения и просто не ги регистрирам, заради което съм извън, дереализирана.



6.

Самочувствието на тези хора (обвързани с разглеждания случай), че дават на читателите си достъп до съвременна литература (случва им се, но непоносимо рядко и надали тогава са в съзнание, че представят именно съвременна литература); самочувствието, че осигуряват престиж и битие на писателите; самочувствието, че могат да поставят в зависимост, да си играят на светлина и тъмнина: НЕПРОСТИМО Е.

Техните и не само техните съвременни автори (с непоносимо малки изключения) са концептуално отживели. Те не могат да предложат нови организми, адресирани адекватно, а само своите фосилни образувания, атавистични метафори, наизустени метрики, разпадащи се архитектури, нелепо изразени любовни дискурси на третата и четвъртата възраст, неуспешно репрезентиране на държавата.

Възможно е издателите да се идентифицират с авторите, след като са така последователни в отстояването им.

Чрез акта на публикуване издателите се придържат към всичко това и текстовете-нищоносители се проявяват перманентно на места, които (надали) времето ще им отнеме в своите малки изменения.

Поколения издатели-фалшификатори, поколения писатели-не-писатели, поколения реципиенти в депривация. Това ме засяга лично, прекалено лично, без значение дали става дума за мен.

Те не работят за съвременната литература, а против нея, но чрез своята културална и естетическа невменяемост провокират автентичното съвременно. Поради постоянните неприятни обстоятелства истинската литература** може да резонира и заглуши доминиращите фалшиви тонове само ако руши матрицата отвътре, случвайки се инцидентно, или в скандала, и то при условие че има обидени артисти и отворена публика.



7.

Не е достатъчно обидно. Всичко е в норма. Не е обидно, че в една европейска страна цената на билет за градския транспорт е приблизително същата като в България - 45 цента, но при минимални работна заплата и пенсия от 600 евро. Не е обидно, когато устната кухина се превърне в постбатална сцена. Не е обидна собствената миризма на застояло. Не е обидна социалната неграмотност. Не е обидно, когато те прецакат от няколко страни едновременно. Не е обидно високомерието на онези, които продължават бащите си-членове на династичен принцип, без да притежават необходимите потенции. Не е обидно, че организирани селяни влизат във важни институции. Не е обидно, че треторазрядни писатели са рекламирани като мегаписатели. Не е обидно, че треторазрядни писатели се издържат с лекота в сравнение с онези, които са класи над тях. Не е обидно, че живеем обидно.

В други среди нещата се получават триизмерни. Тук са просто треторазрядни.



8.

Аз ли не мога да оразлича истинската литература, признаците й, стойностите й, дишането й, кошмарите й, гласовете й, телата й, които изтъняват и се превръщат в сенки на сенките си, или вие сте мъртви, както обикновено?





БЕЛЕЖКИ

* Превод Росица Пиронска.

** Няма да дефинирам. Само ще отбележа, че след като един текст бива разпознат като слаб, нисък, посредствен, би следвало да има и такъв, който му е опозиция. Литературите също израстват, освен ако не са родени от джуджета.