Дъждът на очищението

Видях парка, облян в пороен дъжд. Струеше отвсякъде. Дървесата, облени в сълзи, пътеките, превърнали се в потоци, блещукането на капките, дали всевечно-временно влажно сияние на разплаканите лъчи, краткотрайна бижутерия на стихиите и на размиването в кални струйки, от които ще поникнат цветя. Най-бързотечната менливост на вечността... Бях толкова сам и мокър. Лицето ми размито. Нямах право на собствени сълзи дори.

Отмит в струйките, се стичам край корени, които са отказани. Продължава да вали... С ничии сълзи...

Любомир Милчев, из Комедиантите - фарсове и водевили и дори ... табло виван

Пък аз си мислех, че пейзажът е безвъзвратно останал в 19-ти век и светът нищо не губи от това :)


Здравей, Боза :)