Няколко моменти от индивидуалистичната Теодор-Траянова поетическа парадигма
(...)
Брегът на смъртта
Из тъмнината гробници белеят
и кипариси в тъмен сън мълчат,
вълни притихнали едвам се леят
и скелета на мъртва скръб влекат.
Из тях ни стон, ни въпъл се не чува,
безстрастно гледа нощен кръгозор;
към призрачна родина облак плува,
унесен тъне в звездния простор.
Както в "Брегът на смъртта" , така и в останалите произведения от цикъла "Regina mortua", първата изцяло символистична българска стихосбирка, творческото търсене на Траянов е ситуирано в една населена от минорно загадъчни фигури индивидуализирана действителност, постигната по новаторския за времето метод на деконструктивизма – мотиви, идеи и настроения, наследени от разглобената реалност, са вградени от автора в една нова символистична свръхреалност, която приютява семантично обогатените фрази.
В това поетическо пространство на смърт, тих ужас, убити надежди, красива самота, сенки, призраци и митологически персонажи (в духа на френския символизъм и австрийския неоромантизъм) минало, настояще и бъдеще потъват едно в друго, осигурявайки на действието полето на един протяжен до безкрайност свръхмиг, усилващ чувството за безкръвна статичност, която съобразно един типичен за Траяновото творчество принцип на диалектиката се противопоставя неспокойния, тревожен поглед на лирическия герой.
Изтощен от копнежа по трансцеденталната безпределност и безметежност и тайни на Абсолюта, Траяновият човек с нов порив търси обратния път към пределната реалност на деня:
Блаженство свещено
на утринен час,
душа възродена
се буди в захлас!
Тя с радост разбира
живота си тук,
на гордата лира
свещения звук!
("Утринен час")
Това е и идейното ядро на втората стихосбирка на Теодор Траянов - "Химни и Балади", в която мъртвешкото дихание от "Regina mortua" е прогонено от съживилата се природа. Стихотворенията са своеобразна апология на природното, но и същевременно на драматичното завръщане, на лутащата се между реалност и свръхреалност душа:
Съдбата вече трябва еднъж по моста тесен
да се размине с мене, та в пропастний порой
да хвърля свойта чаша, нектарът с яд размесен,
и, може би, ще вкуся молитвен чист покой,
а, може би, да зърна, над мъртва скръб надвесен,
лика на нова пролет, лъча на сетен зной!
("Раздвоена надежда")
(...)
айде от мен да мине... да знаеш - на чиста загуба ти го погребвам!
|