Старото БМВ на лейтенант Христо Кирилов спря пред централния хотел в Н. Следователят взе тъмните си очила от колата и се отправи към площада. Времето беше слънчево и денят се очертаваше горещ. Фланелката му вече бе влажна от пътуването. Въпреки, че беше делник, масите пред заведенията бяха препълнени с хора. Той влезе в бара, за който се знаеше, че е свърталището на местния престъпен шеф. Зад тъмните стъкла цареше полумрак и той свали очилата си за да вижда къде стъпва. От мощната музикална уредба се лееха горещи фолк ритми, а на огромния плазмен екран над бара можеше да се види и нашумялата изпълнителка, която придружаваше думите от песента с недвусмислени движения на полуголото си тяло. Почти никой от седящите по масите обаче нямаше вид да се трогва от прочуственото и изпълнение. Младичка симпатична сервитьорка дотича пъргаво да вземе поръчката му. Христо си поръча двойно кафе и помоли за вестник. Докато се занимаваше да открие осемте разлики на площада пред заведението спря открита кола. Беше червено Мини от новия луксозен модел. От минито излезе висока мадама и без да си направи труда да заключва колата се отправи към бара. Въздушната и поличка се въртеше около дългите и бедра без да скрива нищо от тях. Площадът беше пешеходна зона, но изглежда колата и шофьорката бяха добре познати на местната полиция. Мацката се отправи с царствена походка към една маса, на която имаше голяма табелка “Резерве”. Бръкна в обемистата си чанта и започна да реди на масата съкровищата си: ключовете от минито, лъскав телефон, коплект златни запалка и табакера, червило и пудриера, скъп органайзер с кожени корици и златна писалка към него. Сервитьорката забързано и поднесе капучино и минерална вода. Мадамата не и обърна никакво внимание заета да подрежда нещата си върху масата. Изглежда имаше силно развито чувство за ред, помисли си Кирилов. Той улови погледа на сервитьорката. Усмихнатото момиче веднага дойде при него. Кирилов посочи с глава към новодошлата:
“Коя е тази?”
“О, не господине! Най – добре стойте настрана от нея!” заговорнически прошепна девойчето.
“Защо, да не би да хапе?” направи се на недосетлив лейтенантът.
“Не, но …. “ Момичето се огледа и доближи уста до ухото му: “Това е мацката на шефа!”
“Така ли, на кой шеф?” учудването му съвсем спокойно можеше да мине за истинско.
“Господине, моля ви!” притесни се момичето: “Не толкова високо!”
Кирилов се огледа. Диалогът им засега не беше привлекъл ничие внимание. Той реши да не притеснява повече момичето и и поблагодари за разясненията. Тя облекчено въздъхна и го попита дали не желае още нещо.
“Искам да говоря с шефа!” усмихна и се той.
“Ама … !”
“Не се притеснявай, само кажи на бармана, че искам да говоря с шефа!”
“Както желаете, господине!”
След малко един двуметров богатир с отегчена физиономия се появи иззад бара и с ленива походка се отправи към масата на лейтенанта. Беше по потник сигурно за да се виждат огромните му бицепси, обсипани с татуировки. Главата му беше не особено добре избръсната, около дебелия му врат имаше масивна златна верижка.
“Ти ли търсиш шефа?” това не беше въпрос, а заплаха. Кирилов се вгледа в присвитите му очи.
“Казах, че искам да говоря с шефа, не със слугите! И побързай, защото ще си изпатиш от началника си, като разбере, че не сте го извикали веднага.”
Онзи изсумтя нерешително, после се огледа и накрая бавно се отдалечи, опитвайки се да запази достойнството си. Кирилов невъзмутимо отпи от минералната си вода. Сервитьорката го гледаше ужасено, сякаш виждаше жив мъртвец пред себе си. Той и се усмихна окуражаващо, но момичето отбягна погледа му и погледна в земята. След около десетина минути в заведението влезе висок едър мъж на около четиридесет години. Имаше масивното тяло на борец от тежка категория, но очите му бяха живи и гледаха интелигентно. Той директно се отправи към масата на Христо и седна срещу него. Двамата се изгледаха изпитателно, после новодошлия протегна огромната си ръка:
“Ти си ченгето, нали? Аз съм шефът, казвам се Ивайло! Приятно ми е!”
Кирилов прие подадената ръка. Слава Богу ръкостискането не беше това, от което лейтенантът се опасяваше. Изглежда бившият борец и настоящ шеф на застрахователна групировка не изпитваше нужда да троши костите на ръцете на хората, с които се запознаваше. Поне не в началото.
“Благодаря, че ми пощади ръката! Откъде знаеш кой съм?”
“Радо ми се обади и ми спомена за тебе. Предположих, че ще наминеш рано или късно.”
“Трябва да си призная, че съм учуден!” каза лейтенантът. “Излиза, че все още сте приятели с Радо и Красимир, така ли?”
“Едно време бяхме като тримата мускетари! Напоследък те се разгубиха, но все още поддържаме връзка с Радо. Неофициално разбира се. Не бих искал да навреждам на репутацията му. Ела да отидем в офиса ми за да говорим на спокойствие.”
Кирилов остави петолевка на масата и последва домакина си към изхода на заведението.

“Сигурно се чудиш защо човек като Радо не е прекъснал приятелството си с мене.” попита Ивайло след като се бяха настанили в просторния му кабинет в отсрещната модерна сграда.
“Не, не се учудвам, защото също съм си направил домашното.” усмихна се полицаят. “Знам, че откакто сте завладяли върха на местната престъпност, сте успели да въведете ред в общината и хората ви уважават за това. Знам, че не сте това за което ви мислят. Разбирам, че ви се налага да поддържате известен имидж, за да можете да си вършите работата, но очевидно старите ви приятелите не се оставят да бъдат заблудени от него”.
“Радвам се, че се разбираме с вас!” избоботи Ивайло. “Кажете сега какво ви води насам, завода на американците ли?”
“Да, бих искал да знам каквото знаете за него.”
“Ами, дойдоха тук преди три години. Искаха да вземат сградите на стария комбинат, дето пустееха от няколко години. Тъкмо бях поел изцяло нещата в свои ръце. Първо дойде един абсолютен тъпънар с мерцедес и куфарче долари. Държа се изключително нагло и го накарах да изяде една от пачките, които беше донесъл за да ме купи.” При споменът за това лицето му се наля с кръв и чертите му се изопнаха. В този момент Кирилов беше много доволен, че човекът беше на негова страна. “Бяхме се подготвили добре да ги послещнем при следващото им идване, но онези излязоха разумни, знаеха че не могат да спечелят партизанска война на чужда територия, а ние им трябвахме. Изпратиха една много културна и приятна жена, която се извини за държанието на предшественика си и с нея нещата се уредиха. Онези искаха да не бъдат закачани, всъщност те са от голяма, добре известна фирма, но искаха да го запазят в тайна докато завода им не стане готов. Нещо свързано с акционерната им политика. Имат нужда от нашата охрана, което ние им осигуряваме, а те си плащат. Те си имат собствена вътрешна охрана на което ние не възразяваме защото те не излизат от там. Уреждаме им повечето от строителните материали и осигуряваме безпрепятственото им доставяне до обекта. Печалбите ни от тях са големи и за тези три години не сме имали ни най – малък проблем с тях.”
“А какво точно правят?”
“Фармацевтичен концерн са и правят завод за лекарства.”
“Не е ли опасно?”
“И аз това си помислих в началото, но те си изкараха всичките му там екологични сертификати. Познавам нашата еколожка много добре и и вярвам. Нея никой не може да я купи. Всичко, което правят е достатъчно далече от града, имат си разните му там филтри на комините, пречиствателна станция за водите и инсинератор за отпадъците. Еколожката ни ходи веднъж месечно да взима проби от въздуха, почвата и водите. Пускат я да влиза навсякъде и да си мери колкото си иска. Засега всичко е наред, остава да видим като започнат производството. Те нямат изгода на ни лъжат, защото при най – малката издънка ще си имат работа с момчетата и те го знаят. Знаеш как е, ще имат всевъзможни спънки в доставките, може да им се случат и саботажи, ще ходят да ги инспектират през ден, хората ще се вдигнат да манифестират против тях, ще се появят клеветнически статии по вестниците и в края на краищата ще се провалят. Вече са вложили доста парички и финансово нямат никаква изгода да хитруват на дребно.”
“А на едро?”
“Моля?”
“Ако се окаже, че хитруват на едро, тогава какво?”
“Какво искаш да кажеш с това да хитруват на едро?”
“Ако се окаже, че ще произвеждат не само лекарства, но и нещо друго?”
“Наркотици? Изключено! Казах ти вече, това е голям проект на съвсем читав концерн. Хората си имат добре печеливш легален бизнес. Ако ги усетят рискуват прекалено много! Няма как да стане просто!”
“Нямам предвид наркотици, а оръжия.”
“Как така оръжия? Откъде накъде пък оръжия?”
“Имам сведения, че в завода се разработват нов вид бактериологически оръжия.”
“Бактериологически? Тук, в нашия град! Мамицата им, ще ги побъркам, ако това е така!” масивният му юмрук се стовари с трясък върху полираната повърхност на модерното му бюро.
“Чакай, не бързай! Ако вече са започнали производството трябва да бъдем много внимателни!”
“Мислиш, че вече са започнали? Имаш ли доказателства?”
“Само косвени. Няма ли някакъв начин да проникнем вътре и да разберем какво правят всъщност?”

There is no Dark Side of the Moon really....
Matter of fact is, its all dark.