Нямам цигари, но нищо, освен това не мога да пиша без главни букви, много се дразня. По някое време, ако този отговор тръгне и не ме домързи може да изляза за една кутия. Никак не са лоши. Цигарите визирам. Виктори, ню, блу. А нито ми е виктори, още пък по-малко блу (о, мами блу), а още по-малко ню. Когато бях на 19 учех неща, които биха ми докарали сребро в косите сега. Спомням си, отивам на упражнение, и гледам – дете с разцепено небце, заешка устна, не, нямаше заешки уши, нито опашка, нямаше малки скокливи лапи, беше високо дете, с неестествено издължено лице, като оная картина, как беше... „Писък”, а чия беше? Няма значение, същият беше рисувал некви празни кафенета, после май си беше рязал ушите. Ухото. Изпитвам вече див ужас или нека го кажем (ебати и стила го докарвам) отвращение към историите за луди творци. Сорри, Ерих.... То никой не е висял в банята зад гърба на тоя художник, взрян в огледалото и любопитен да види дали ще покапе кръв или дали ще боли, но пък и ровенето в нечий болен мозък... ми прилича много на ония чичковци от парковете, зад храстите. Веднъж подгоних един такъв, абсолютно куку, имала съм буйна младост. Като си помисля, че онова момче Христос е бил на 33 и съвсем ми се вгорчава на върха на езика. И хич не ми се отваря учебника по възрастова психология, защото почти предугаждам на какво ще се натреса като диагноза. Да започнем от параноята – има Бог и той ме вижда и... ах, ето пак тръгнах в друга посока. Та, какво исках да ти пиша. Сетих се за една актриса, имаше един режисьор, който наричаше жените на сцената актьорки, та имаше една такава в един стар български филм. Ретро, соц, напоследък взех да се вдетинявам, та тази жена Тасева, казваше с характерен, писклив тембър – „Контрооолаааа”, много красиво ми звучи сега, защото и аз си го казвам – „Контроооллаааа”, дръж юздите на този стил, това все пак не ти е „Смъртта на еднодневката”, пък и сега „поток на съзнанието” е вече отживелица. Сега се пише за кал в ушише, прах по обувките, мръсно под ноктите и тук-таме съвсем ненадейно изскача по някоя любов. Обаче е толкова целофанена намачкана като увехнал карамфил... Няма нещо, което да ти опре ножа в гърба, като... Стой да се сетя, като „Американска мечта” на Мейлър. Споменът всъщност не е конкретен, по-скоро усещане, и какво значение има кой да е Килиманджаро от коя да е чужда книга, нито дали авторът е катерил нагоре без кислород, Господи, каква скука...
Дори думите, ако случайно пожалаеш да обидиш някого са еднакви днес. „Досега не съм срещала човек, който да не е искал да блесне пред друг, на когото всъщност трябва да лиже обувките”. Кенеф, лайна, вой, лой, „вървете си говорете с конете, мене не ме ебете, ям”, е, разбирам защо няма любов, защо няма нищо по-дълбоко от описание на един ден, ако е възможно по часове – ухапа ме комар, тази лампа е топла, като дим над пожар, като лъч в баня, като дръж ми шапката. И как, представяш ли си, след десет, 20 или тридесет години, когато аз отворя твоя дневник, блога на Сив, и се опитам да ви различа, няма да успея, защото това писане с мелодията, която те приспива е сякаш събирано от една ръка, от едно лозе, мачкано от едни и същи стъпала, в един и същ дървен леген, а след това виното, което се е получило е било пито толкова дълго, че последната чаша някой е изсипал върху собствения ти гроб. Това е художествена измислица, похват – нали се сещаш... Та, не е чак толкова важно това как аз ще чета теб или някой друг куул и янг, може би е хубаво това, че като отвориш днес неговия блог, ти можеш да си спомниш твоето вчера, а като погледнеш в огледалото можеш да видиш моя нос, майтапя се, аз не се унифицирах, очеизвадно, с лайф стайл писането, нищо, че сега се старая и май не се получава.
Имах един колега, Александър, отиваме на море, цял ден се излежаваме под някакъв чадър на плажа, мятаме уморени въдици срещу вълните, правим се на много хипи или хай, пием джин, шляпаме боси между бунгалата, и влетяваме в бунгалото, където друг един динозавър от онези години се е излегнал на двете, допрени едно о друго легла. Калин, зверски пиян или друсан, или и двете. Сядаме ние на единственото трето свободно легло, отваряме поредните бутилки, псъъът, пяната... Бирата никога няма да ми омръзне... „На гроба ми не сипвайте вода, ако възкръсна от пръстта, ще бъде само, за да се напия”... Та, Калин прави някакви замахващи движения, излегнал се. И Сашо го пита – Калине, ама какво правиш? И отговорът, който получаваме е – Кво да прая, бе, бера печурки. След което находчивият Александър отговори – Бе, Кальо, защо не дойдеш на тоя креват, тука има манатарки...
Та, така с далечните спомени от 19... Това е почти като в рекламата на Мтел. За разлика от това писане, life stile, рекламите все още не си приличат, като почерк... Може би, зависи от продуктите....Оф, кой е казал, че трябва да напиша нещо умно... Мисълта ми беше, че понякога мога да изкарам дни наред, цял месец, зяпайки рекламни клипове. И няма да ми трябва никакъв Ролан, който да ми обяснява, че забраната е най-бързият път до желанието. Или как беше... Паметта ми хич не е толкова гъвкава, колкото винаги съм си мислила, че е. Спомням си неща, които не са се случили. И които с абсолютна сигурност не мога да прочета в нито един чужд блог, нито пък бих могла да си осиновя нечия чужда идея, да я напъхам в стила, който ми е удобен, или единствено възможен, да се оплаквам, да се радвам или просто... да не си пусна филм. Каквото и ще направя след малко.
А всъщност очаквах, че ще пропиша също като теб и ще се хвана за всяко заглавие на книга или автор от библиотеката, която ми е точно на две крачки разстояние, но не го направих... Макар че харесвам стил като този:

„СТАРЦИ РАЗБОЙНИЦИ
улицата се спуска безмилостно като мълния
кокалестият й "s" се забива в зелен облак
мента и мастика
потното стъкло на содата задържа нетърпеливите мехурчета
като презерватив
рими: коневръз/бъз/мерак/сак

В края на този блогоподобен, бързо ала-литературен отговор, на мястото на рими трябваше да има поне 10 имена, поне 15 заглавия, а вместо старци в изложението би могло да пише нещо отчаяно или романтично мътно, носталгично. Е, няма. Както казваше един друг, случайно засечен автор – купи си съквартирант и по дяволите, искай го различен от теб, в краен случай може и куче -;)